Адамсберг заобиколи масата и седна на стола на Данглар. Държеше в ръце последния фрагмент от светлосянката-трите мернати пътем рани. Този кървав белег, толкова пъти виждан в миналото и свидетелстващ за появата на убиеца, бе лежал инертен в паметта му в продължение на хиестнайсет години. Н снимката го бе пробудила, бе задвижила ужасната аларма и напомнила, че Тризъбеца се завръща.
Сега вече беше спокоен. Откъсна страницата от вестника, сгъна я и я пъхна във вътрешния си джоб. Елементите бяха сглобени и ураганът нямаше да се завърне. Нито Тризъбеца, възкръснал вследствие на простото наслагване на няколко образа. Тризъбеца, който след това недоразумение щеше да се прибере в своята пещера на забравата.
31
VI
Заседанието на осемте членове на групата, командирована в Квебек, протече при температура 8 градуса и в унила обстановка - студът потискаше мъжете. Играта щеше да е загубена без капиталното присъствие на Виолет Ретанкур. Без ръкавици, без шапка, тя не показваше и най-малкия признак на дискомфорт. За разлика от колегите си, които стискаха челюсти и се изразяваха с напрегнат глас, тя запазваше енергичния си и ясен тембър, подсилен от интереса, който проявяваше към стажа в Квебек. От двете й страни седяха Воазне, заврял нос в шала си, и младият Еста-лер, който изпитваше към многофункционалния лейтенант дълбока почит, отнасяше се към нея като към всемогъща богиня, снажна Юнона, кръстосана с бър-зоногата Диана и дванайсеторъката Шива. Ретанкур насърчаваше, доказваше, обобщаваше. Днес явно бе преобразила енергията си в способност да убеждава и усмихнатият Адамсберг я оставяше да води хорото. Въпреки хаотичната си нощ той се чувстваше спокоен и завърнал се към нормалното си маловодие. Хвойновата ракия ни най-малко не му се бе отразила.
Данглар наблюдаваше комисаря, който се поклащаше на стола си, възвърнал безгрижието си, сякаш забравил вчерашните му упреци и дори нощния им разговор с бога на морето. Ретанкур продължаваше да говори, оборваше отрицателните аргументи и Данглар усещаше, че бързо губи позиции, че някаква неумолима сила го тласка към вратите на боинга с натъпкани със скорци мотори.
Ретанкур победи. В дванайсет и десет приеха да тръгнат за ККЖ в Гатино със седем гласа срещу един. Адамсберг закри заседанието и отиде да уведоми пре-
32
фекта за решението им. Преди да излезе, задържа Данглар в коридора.
- Не се безпокойте - каза му. - Ще държа конеца. Много ме бива за това.
- Какъв конец?
- Конецът, за който е закачен самолетът - обясни Адамсберг и направи кръгче с палец и показалец.
След това кимна с глава, за да придаде повече тежест на обещанието си, и се отдалечи. Данглар се запита дали комисарят не му се подиграва. Но той изглеждаше сериозен, сякаш наистина си мислеше, че държи конците на самолетите и не им позволява да падат. Данглар прекара ръка по помпона си, който от снощи насам се бе превърнал в талисман. И чудна работа, мисълта за конеца и за Адамсберг, който го държи, го поуспокои.
На ъгъла на улицата се намираше голяма бирария, където човек си прекарваше добре, но се хранеше зле, докато в малкото кръчме отсреща си прекарваше зле, но си хапваше добре. Този доста възлов екзистенциален избор стоеше почти всекидневно пред служителите на Бригадата, които се колебаеха между задоволяването на апетита в едно мрачно и неотоплено място и комфорта на старата бирария, запазила пейките си от трийсетте години, но сподобила се с катастрофален готвач. Днес въпросът с отоплението се наложи над всяко друго съображение и двайсетина оперативни работници нахлуха в ресторанта. Той носеше името „Бирария на философите“, в което имаше нещо налудничаво, като се има предвид, че през заведението преминаваха дневно към шейсет ченгета, които като цяло не си падаха по боравенето с каквато и да било философска идея. Като видя накъде пое потокът на подчинените му, Адамсберг свърна към зле отопленото кръчме, наречено „Храстчето . От двайсет и четири часа почти не бе ял, след като бе зарязал