Маги погледна намръщено към баща си и каза:
— Аз не съм уморена.
— Със сигурност не си, Пидж! — усмихна се Мат.
— Пидж? — попита Ингрид.
— Гълъб. Има детска книжка за децата, които не искат да си лягат — обясни Маги.
— Беше й любимата!
— Татко още мисли, че съм на три години — каза Маги като търкаше очите си. — Добре, да вървим! Ингрид, къде е банята? — попита тя.
Ингрид й показа и когато се върна при Мат, имаше още едно признание за него. Той беше добър баща, отдаден и любящ. Изпитваше неистово желание да се пресегне през масата и да го целуне по носа. Явно и той имаше подобна идея, когато обгърна лицето й с ръце и нежно я целуна.
След като той се отдръпна, те се взряха в очите си с облегнати лакти на масата.
— Добре ли се справих? — попита Ингрид.
— Страхотно! Тя е луда по теб! Както ти бях казал, че ще стане.
Ингрид се усмихна. Тя винаги беше мечтала за дъщеря, но трябваше да си напомни, че Маги все още имаше майка.
Глава 11
За Боговете и хората
До неделя Джоана и Норман вече бяха прекосили по-голямата част от пътя през Пенсилвания, но все още бяха далеч от границата с Охайо. Спряха, за да пренощуват в ловна хижа „Хепи“. Предлагаше легло и закуска, беше встрани от пътя и миришеше на заснежена гора. Двете стари дървени къщички с двувековна история бяха западнали, но вътре беше чисто, топло и уютно.
Стените на апартамента за младоженци бяха в лимоненожълто, украсени с малки овални и квадратни червено-кафяви снимки в рамки на набити на вид мъже и жени с шарещи очи. Старото антично дървено легло беше застлано с бели памучни чаршафи. В банята, намираща се в триъгълното пространство под скосения покрив, всичкият месинг блестеше също както и бялата вана с крачета във формата на лъвски лапи. Джоана се почувства божествено да измие мръсотията, която беше събрала по пътя. След продължителната вана си облече един от хавлиените халати.
В спалнята застана над скрина, сребристата й коса се разпиляваше над раменете, докато подреждаше лекарствата на Норман за вечерта, като изваждаше по едно хапче от всяка опаковка — за високо кръвно, холестерол и така нататък. Общо той трябваше да вземе четири вида хапчета. Това, че бяха безсмъртни, не ги правеше неуязвими за различните болести на старостта, а сега дори се чувстваха още по-податливи на различни заболявания.
Погледна през прозореца към тъмната гора, където малък поток се виеше покрай дърветата. Избуха бухал. Норман легна в леглото с отнесено изражение, а ръцете му се сключиха зад главата.
— Помниш ли първия път, когато се разхождахме до Бофрир? — попита Джоана. Седна на ръба на леглото и му подаде чаша вода и хапчетата. Всичко, което се случваше в момента, беше започнало много преди това, в Асгард, когато мостът все още съществуваше. Те бяха Норд и Скади, богове на морето и земята, много назад във времето, когато Вселената беше създадена и всичко в Деветте свята беше ново. Дори любовта им беше още в зародиш, с трептящи мигли и зачервени бузи, първата целувка — възхитителна, чиста и нежна. Бяха минали по Бофрир, чиято дъга беше изградена от драконови кости. Това беше съдът, който преплиташе силите на всички богове и свързваше Асгард с Мидгард.
— Помниш ли? — попита тя отново.
Норман седна и изпи хапчетата си, без да каже нищо. Остави чашата на масата до него, близо до телефона.
— Тялото ми може и да отслабва и магията да ме напуска, но все още не съм изкуфял, Джо.
Легна отново и си пое дълбоко въздух.
— Помня, че гледахме към тази бездна и се чудехме какво има от другата страна.
— А сега сме заклещени тук и не можем да се върнем — каза тя.
— А ти искаш ли да се върнем там? — попита Норман. — Тоест сега, след като вече живеем в Мидгард? Искаш ли всичко да е по друг начин?
Последният въпрос беше предизвикателство за нея. Разрушаването на моста беше изложило на опасност техния живот като богове и ги беше поставило в ситуация да живеят като смъртни. Колкото и парадоксално да беше, тя не би заменила живота и опита си в Мидгард за нищо друго.
— Харесва ми тук! — заключи тя.
— Да — каза Норман, — това е домът ни сега.
— Но защо се случи всичко това? И какво точно се случи през този ден? Все още не знаем — въздъхна разстроено Джоана.
Мостът беше разрушен и Килиан Гарднър — богът Балдер — беше обвинен за това деяние и хванат от Вал кириите. Ако имаше някой, който наистина вярваше, че Килиан стои зад това, според Джоана, трябваше да си е загубил ума.