— Добре — каза той — Знаем, че Фреди е бил там, когато неговият тризъбец е разрушил моста и е бил намерен в руините. Килиан е бил просто наблюдател. Опитал се е да върне линията на времето и да възстанови моста, но не е успял. Но нито Фреди, нито Килиан са видели какво всъщност се е случило. Или просто не си спомнят, или паметта им е била изтрита.
— Локи е! Винаги е Локи! — каза Джоана. Още от самото начало тя подозираше Бран Гарднър, познат като Локи. Фрея го беше прогонила от Норт Хемптън, но къде беше той сега? Богът на измамата осъществяваше вендетата си срещу Фрея и нейното семейство. Локи беше заточен в ледените дълбини за престъплението, което беше извършил с разрушаването на моста, и Джоана беше сигурна, че именно той стоеше зад изчезването на Фрея. Тя погледна към Норман и сините й очи блестяха в полумрака на стаята.
Съпругът й кимна.
— Оказва се, че силата на Локи е надделяла и той може свободно да се движи през порталите на времето, когато пожелае. Но всъщност никой не го е видял да разрушава моста, така че никой не знае какво наистина се е случило.
— Но трябва да е бил Локи! Неговите сили нараснаха и той може да се движи между световете. Трябва да е бил той!
— Не е задължително — отговори намръщено Норман.
— Имаш друга теория?
— Може би.
— Ще я споделиш ли?
— Засега не — каза Норман, но беше ясно, че мислеше за това отдавна, още откакто бяха млади и влюбени. О, а обожателите, които тя имаше — и Джоана се усмихна вътрешно — тя можеше да има най-могъщия бог във Вселената, но винаги би предпочела Норм.
И двамата замълчаха. Бухалът навън също замлъкна и единствените звуци идваха от вятъра в гората и скърцането на дървената къща. Телефонът на Норман звънна и двамата подскочиха.
Норм погледна и каза:
— Арт е!
— О, слава богу! — отвърна Джоана.
Беше странно да чуе гласа на брат си, който звучеше много уморено и почти гробовно.
— Арт! Как си? Звучиш така все едно живееш в пещера!
Джоана чуваше приглушения отговор на Артър, но не можеше да разбере думите. Тя питащо погледна към съпруга си, молейки го да й каже нещо.
— Ха! — обърна се Норм към нея. — Добре, какво знаеш? — Крие се в една пещера в Охайо… — обясни бързо Норман и направи знак към Джоана да вземе лист и химикал. Когато му ги даде, той бързо записа насоките, които брат му му продиктува.
Глава 12
Салонът на отхвърлените
Всекидневната на Герт и Фреди беше изпълнена с цигарен дим, който се издигаше на облаци към тавана. Някой беше донесъл стара плоча, от която се чуваше песента на Джон Колтран „Синият влак“ блусарска, нежна и завладяваща музика.
Приятелите на Герт от училище бяха нарекли тези техни събирания в одимената и полумрачна атмосфера „Салонът на отхвърлените“. Френската дума обикновено се използваше за галерия, в която се излагаха картини, които са в противоречие с традиционните и консервативни модни тенденции, но в този случай именно тези деца се чувстваха отхвърлени като недооценени шедьоври. Те бяха насядали из целия апартамент и ядяха маслини, бисквити и сирене, пиеха червено вино и лениво пушеха цигари. Всички идваха от заможни семейства, но харесваха въздуха в сиромашките къщи. Говореха за Сартр и Камю, Ницше, Киркегор и Хайдегер и чувстваха себе си добре облечени, невероятно елегантни и красиви.
Сам — с тънки мустаци и кичур коса, който падаше над горната му устна, беше полегнал на една страна върху малка раница и поглеждаше иззад Рей-Бан Уейферър.
До него, скръстила крака, седеше сестрата на Герт — Касандра, известна още като Суануайт — висока, бледа и слаба като анорексичка. Беше станала част от тази компания, след като започна да излиза със Сам. Срещнаха се на едно парти, на което я беше поканила Герт в кампуса. Тя не говореше много, но наблюдаваше партито. Имаше една друга двойка, млад мъж с рошава брада и момиче с ниско подстригана коса, почти момчешка прическа и яркочервени устни. Фреди не можеше да си спомни имената им.
Според него, претенциозната група беше безвредна, въпреки че сред тях имаше и агресивни хора, например Джудит — специалист по философия. Гарвановочерната й коса беше ниско подстригана и неравните краища на бретона й падаха над широкото й чело. Гласът, който излизаше от тъмночервените й устни, беше леденостуден и подигравателен особено когато говореше на Фреди.
Джудит дръпна от цигарата си и издиша бавно.
— Кажи ни, Фред, когато говорим за смисъла на човешкото съществуване, какво точно влагаш в това да си пожарникар?
Тя намекваше за темата, която самият той беше повдигнал, след като се върна от Фейкланд.