Накрая, в критични ситуации, винаги викаха Григс и тъй като те бяха на пост и молитва и бяха безплодни — докторът винаги поставяше една и съща диагноза — „над тях тегне голямо проклятие“. Съселяните им можеха да стигнат само до едно заключение — момичетата бяха омагьосани.
Фрея Бошан, Февруари, 1692 г.
Салем
Пролетта на 1691 г.
Глава 1
Теменужена война
В Салем беше краят на април и ранните пролетни цветя разцъфтяваха — жълти, виолетови и бели минзухари в низините, лилиите в долините вече се бяха появили, а след това изчезнаха и на тяхно място израснаха разкошни зюмбюли и лалета с цвета на новоизлюпени пиленца. Теменужките растяха около езерата и реките по целия път до пристанището на града, а в долината цареше пълна тишина. Прасетата се бяха излегнали в своите кошари, а говедата и овцете спокойно се хранеха на раззеленилите се пасища.
В малките дървени къщи в селото слугините ставаха преди първи петли, за да изперат дрехите и да разпалят отново въглищата в почти изгасналите огнища. Докато жените обличаха корсети, фусти под роклите и слагаха белите си шапки, мъжете изпъваха бричовете и ботушите си и се приготвяха за работа.
В една точно определена къща, която се намираше в изключително важна ферма в покрайнините на селото, обхващащи част от Грейт Ривър и Индиън Бридж, прислужниците полагаха всички усилия да поддържат своите господари в нормално състояние или поне да ги накарат да не ругаят през цялото време. Фермата принадлежеше на някой си Мистър Томас Пътнам, най-големият брат и глава на клана Пътнам, красив, но строг и аскетичен мъж, който почти винаги гледаше със смръщен и навъсен поглед. Томас бе един от най-богатите и влиятелни мъже в Салем, въпреки че поради своето огорчение, не беше най-преуспелият човек. Тази титла принадлежеше на фамилията Потърс, които бяха богати земевладелци и на неговия полубрат Джоузеф Пътнам, който също участваше в бизнес сделките, които се реализираха на пристанището в град Салем.
Но в момента подобни класификации нямаха никакво значение. Мистър и мисис Пътнам и техните деца спяха спокойно в къщата, докато прислужниците и работниците във фермата започваха своята ежедневна работа. В тази прекрасна сутрин две млади прислужнички, Мърси Люис и Фрея Бошан, пълнеха големи кошове с мръсно спално бельо и домакински съдове, за да ги измият и изперат в близката река. Мърси беше на 16 години и беше сираче. Преди две години беше станала свидетел как индианците избиват цялото й семейство. Фрея, която беше една година по-малка, също беше станала прислужница, след като един ден Мърси я донесе почти умираща в ръцете си пред вратата на семейството.
Фрея знаеше своето име, но не помнеше нищо от миналото си и не разпознаваше хората около себе си. Може би беше оживяла след епидемия от едра шарка, но беше загубила паметта си по време на треската. Или, също като Мърси, беше станала свидетел на убийството на семейството си и ужасът от гледката я беше накарал да забрави всичко. Колкото и Фрея да се опитваше да се върне назад и да си спомни, не можеше. Тя не знаеше откъде беше дошла. Беше сигурна, че дълбоката болка и празнота, която усещаше в сърцето си, се дължеше на загубата на нейното семейство; знаеше, че те й липсват. Но колкото и да се напрягаше и опитваше, не можеше да си спомни нито майка си или баща си, нито някой брат или сестра. Сякаш миналото беше напълно изтрито от съзнанието й така, както вятърът отнасяше листата на дърветата.
Всичко, което Фрея знаеше, беше, че Мърси е нейна приятелка от самото начало и затова тя беше благодарна, че е намерила подслон в дома на семейство Пътнам. В тази огромна ферма с много малки деца, семейството я беше приело като допълнителна работна ръка.
След като събраха прането и съдовете, момичетата излязоха от къщата и по една прашна пътека се отправиха към реката, придържайки кошовете на хълбоците си. Червената коса на Фрея беше изумителна под сутрешните лъчи на слънцето и блестеше като ореол около главата й. От двете тя беше по-привлекателна с порозовели страни и млечна кожа. Походката й беше лека и пъргава, а устните — присвити в предизвикателна усмивка. Мърси също беше хубава с бледосините си очи и високо чело, но присвитите устни и напрегнато изражение на лицето й и придаваха по-предпазлив външен вид, който нямаше нищо общо с белезите по лицето и ръцете й. Тя се опита да скрие един своенравен рус кичур коса, който се изплъзваше изпод шапката. Спря на една цветна полянка и остави коша на земята.