— Със сигурност — каза тя и се усмихна тъжно. Възелче от коса! Звучеше отвратително! Като нещо, което си намерил във ваната в банята. Тя изобщо не се чувстваше добре. Може би Мариза и Мат трябваше да се оженят. Мариза, Матю, Маргарита — имената им започваха с „М“. Мариза беше красива и екзотична, дори изглеждаше доста приветлива и мила. Те бяха семейство. Едно дете трябваше да бъде с истинските си майка и баща, нали така?
Ровена най-накрая си тръгна и се присъедини към Блейк, който я гледаше с потиснат вид.
Мат сграбчи ръката на Ингрид и каза:
— Ела и седни до мен! Мари тъкмо показваше някои училищни снимки на Маги от телефона си. Седни!
— Дори още не сме поръчали — добави Маги.
Ингрид беше толкова объркана, че дори не чуваше какво й говорят. Осъзнаваше само, че мястото й не беше тук. Маги вече имаше майка. Мат може би трябваше да бъде с бившата си приятелка. Те изглеждаха прекрасно заедно и бяха семейство. Това, което тя трябваше да направи е да ги остави на мира. Погледна към Мат и си спомни лицето му от предишната нощ, докато лежеше на леглото му, а телата им бяха притиснати едно до друго и само дрехите ги разделяха, полузатворените му очи и погледът му, изпълнен с глад и желание.
Не! Тя трябваше да се поклони, да се оттегли и да ги остави сами, за да могат двамата отново да намерят път един към друг. Беше твърде очевидно, че тя беше в ролята на третия излишен — всъщност, това беше много по-зле, отколкото да бъдеш четвъртия, например. Ингрид беше много неща — вещица, богиня, сестра, приятелка, но никога нямаше да разбие едно семейство. Затова стана, извини се бързо, като каза, че има много работа, която трябва да свърши, и остави тримата насаме.
Глава 17
От устата на младенците
Жълтото такси ги остави извън Трибека на една тясна павирана улица пред някакъв голям склад. Те погледнаха нагоре към бялата фасада на сградата. Беше построена в средата на 1800 година в италиански стил. Отвън изглеждаше много красива, но основното й предназначение беше да се складират и съхраняват стоките, които пристигаха от пристанището на Ню Йорк. Пет високи етажа с огромни светещи прозорци, отделени с богато украсени колони. В горната й част се издигаха големи корнизи, боядисани в сиво-синьо.
Джоана сложи ръце на кръста си. Под палтото беше облечена с прилепнала червена рокля, която именно Норм й помогна да избере. Той обожаваше този цвят, защото отиваше на сребристите й коси.
— Честно, виждам по-скоро една съборетина, отколкото някаква представителна сграда.
— Знаеш какъв е той! — каза Норман.
Вратата, медна крепост, покрита със зелена патина, не помръдна, когато Джоана разклати дръжката й. Норман откри звънец вдясно и натисна черното копче.
— Сканирайте! — чу се женски глас от домофона.
— Извинете? — каза Норман.
От домофона последва нетърпелива въздишка.
Джоана мина зад Норм, говорейки към стената.
— Тук сме, за да видим оракула.
— Зная — продължи високомерният глас. — Все пак трябва да се сканирате. Използвайте божествените си способности!
— Пътувахме цял ден. Уморени сме — каза Джоана. Тя беше изтощена от отвратителното отношение в този град.
— Нямаме никаква идея за какво говорите — каза Норм нетърпеливо.
Пак се чу пращене от домофона.
— Виждате ли малкия син стъклен правоъгълник над домофона? — каза тя бавно, все едно говореше на деца. Видяха го. Някой беше изписал с графит и сребрист маркер „Ушите на кучето“.
— Поставете носа си под него! После сканирайте очите си! Това е вашият пропуск за богове. Ако вие действително сте тези, за които се представяте, вратите ще се отворят.
И двамата изпълниха инструкциите, без да протестират, и веднага след като ретините им бяха сканирани, голямата медна врата се отвори с прищракване.
— Вземете асансьора и се качете на последния етаж! — прозвуча същият отегчен глас.
Вратите на асансьора се отвориха и пред тях се откри една голяма бяла стая с високи тавани и множество колони. Беше рано вечерта и лъчите на слънцето, които падаха над река Хъдсън, се отразяваха в стъклата на прозорците. В центъра на стаята имаше голяма стъклена маса, която приличаше на аквариум. Вътре плуваше една синя риба с тигрова окраска, която се стрелкаше из бълбукащата вода сред пасажи от водорасли. Джоана видя една змиорка, която се измъкваше изпод камъните. На масата бяха оставени таблети, които показваха корици на списания. Бели сфери в модерна форма служеха за кресла. Огромни екрани по стените излъчваха разноцветни видеоклипове и сменящи се цветни картини.