Выбрать главу

Когато силите му свършиха се изкачи по стълбичката на басейна, за да излезе. Задъхан, махна очилата си и избърса челото си. Отметна назад мократа си коса и изтръска водата от ушите си. Наведе се напред с ръце върху бедрата. Белите дробове все още го наболяваха, но се чувстваше по-добре.

Усещаше погледите на останалите мъже и жени в басейна, докато вървеше към шкафчето си, облечен в морскосинята си тениска „Спидо“. Добре, нека гледат. Още повече че той изглеждаше добре и го знаеше.

Усещаше приятната болка в мускулите си, докато изкачваше трите етажа до апартамента. Отключи вратата и я остави отворена. Любимото му прасенце се втурна към него толкова бързо, колкото му позволяваха малките крачета.

— Ей, момчета! Татко се върна! — извика Фреди.

Нямаше никакъв отговор.

Той погали любимеца си.

— Здравей, Бъстър, Мистър Златна Четина! Къде са всички?

Извика отново:

— Здравейте!

Нищо.

Провери в спалнята с Бъстър по петите. Леглото беше оправено, но Герт не беше там, седяща и зарита в купчини книги, както обичайно я заварваше всяка вечер. Беше почти седем. Обикновено по това време тя беше тук, четеше и го молеше да поръча тайландска пица от Китайския ресторант. Може би се беше забавила в библиотеката. Провери стаята на елфите. Леглата им не бяха оправени, всичко беше в хаос и мръсотия и нямаше никого. Дали всички бяха на кино или нещо подобно? Без него? Тъжна мисъл. Новата комедия „Небесни ботуши“ беше излязла наскоро по екраните и всички елфи говореха за нея напоследък. Той им беше обещал да ги заведе да я гледат заедно. Фреди наистина беше пораснал, откакто те бяха около него. Колкото и да не искаше да признае пред Герт, те запълваха една голяма празнина в душата му. Имаше нещо страхотно в мисълта да бъде баща, така да се каже. Напоследък тази мисъл често се появяваше в съзнанието му и само изчакваше подходящия момент, за да я сподели с Герт. Фреди искаше да бъде баща и вярваше, че е готов за това. Те бяха женени. Не беше ли именно това целта на брака?

Влезе в кухнята, за да си направи сандвич. Смяташе да го изяде до прозореца, за да наблюдава и чака семейството му да се появи. Можеше отново да вечеря с тях, ако не бяха яли. Беше гладен. Докато вървеше към хладилника, забеляза нещо, което беше пропуснал. На масата, в стил петдесетте, видя бележка. Разпозна бледия химикал на Герт с инициалите й „ГЛ“ и сърцето му падна като слънце, което изведнъж започва рязко да залязва на хоризонта.

„Фреди, съжалявам! Зная, че е малко неочаквано и последните няколко седмици бяха чудесни, но точно сега имам нужда от повече лично пространство. Наистина искам да си взема изпитите, без някой да ме разсейва. Имам още само един семестър до дипломирането и трябва да се концентрирам. Отивам да живея при приятели, които също учат. Надявам се да ме чакаш. Моля!?

Г“

Кои, по дяволите, бяха тези приятели? Джудит? Тази претенциозна кучка с мустаци, брада и каквото и да е там. Той още веднъж прочете бележката. Точно когато си мислеше, че всичко върви добре, Герт го прекрати. Какво не беше наред с нея? Тя беше толкова мила и любвеобилна, откакто стана инцидентът, а той дори й помагаше с ученето и я препитваше по материала след някое бурно изживяване вкъщи.

Какво имаше предвид под „разсейване“? Сексът ли беше? Или той? За трети път прочете бележката и почти не можеше да повярва на това, което чете. Очакваше всеки момент Герт да скочи върху него и всичко това да се окаже една голяма шега. Но явно не беше.

Почти не виждаше нищо. Събори нещата от масата на земята, разярен на самия себе си и на нея. Беше повярвал, че са се върнали заедно на пътеката. Че той се беше върнал. Брак. Деца. Дом. Моногамия.

Тогава видя виолетовата картичка с усмихнато лице, залепена под тази на Герт:

„Почувствай аромата. По нашия път да върнем тризъбеца. До скоро. Моля, напълни хладилника за нашето завръщане.“

Бяхме отишли в дома на енорийския свещеник с Мистър Пътнам. Трябваше да стоим в кръг около салона на пастора и да се молим за момичетата. Навън беше станало тъмно. Аби и Бети бяха доста спокойни, защото вече се бяха изтощили. Те винаги се успокояваха вечер, когато станеше време за вечеря и след това за сън. Бети седна на пода, а фустите й падаха около разкривените й крайници. Тя се лигавеше, докато се взираше надолу към тях, а главата й се клатеше като на кукла на конци. Междувременно Абигейл се влачеше около четиримата и хленчеше.