— Кой ви причини това зло? — попита преподобният Париш.
— Кажете ни! Кой ви стори това? — крещеше мистър Пътнам.
— Кажете ни? Коя беше вещицата?
Колкото повече ги притискаха, толкова по-раздразнителни ставаха момичетата.
Аби се изправи и хукна из стаята.
— Желая, желая, желая! — шепнеше тя и пляскаше с ръце, докато Бети се пльосваше на пода като риба.
Аби спря при камината и хвърли една голяма цепеница в стаята, след това се опита да се измъкне през комина, както го беше правила много пъти досега, но мисис Ингерсол, собственичката на таверната, я хвана и я дръпна назад. Най-накрая Аби се успокои, падна на земята и се сви на кълбо, криейки се под полите си.
— Кажи ни! Кажи ни! — настояваха мъжете с все по-гневни гласове, а лицата им бяха почервенели от ярост.
— Тя няма да ми позволи да кажа! — изкрещя Аби, като държеше ръцете си около врата, сякаш някой я душеше.
Бети допълни:
— Тя ме измъчва, но аз няма да се подпиша в книгата й!
— Кой е това? Кой ви кара да правите това? Кой ви кара да се подпишете в книгата на дявола, бедно дете? — попита преподобният Париш.
Аби седна и широко отвори очи, взирайки се. Бети направи същото.
— Не я ли виждате? — попита Аби, сочейки с пръст. — Защото тя стои там!
Всички се обърнаха към мен.
Фрея Бошан, март 1692 г.
Салем
Май 1691 г.
Глава 19
Работникът чудо
Никога не липсваше работа в имението на Пътнам. Един ден в началото на юни птиците чуруликаха в клоните на дърветата, а буболечките издаваха пронизителни звуци и подскачаха, докато Мърси и Фрея крачеха по тревистата пътека, подпрели кошниците си на хълбок. Пристигнаха на картофеното поле и се вгледаха в безкрайно дългите редове, които всяваха страх. Вече ставаше горещо. Томас Пътнам им беше дал задача да се справят с цялото поле.
— По-голямо е, отколкото си мислех — отбеляза Фрея.
— Да, наистина, но познаваш мистър Пътнам… — Мърси духна един кичур коса, който беше паднал над лицето й.
Всяко от момичетата си взе по един ред. Коленичиха в мръсотията и започнаха да вадят картофите с лопати. За около час работиха в тишина, като се стараеха да изкарат колкото се може повече картофи. Фрея попи потта от лицето и врата си. Със скоростта, с която се движеха, никога нямаше да успеят да се справят с цялото поле до края на деня. Може би можеха да успеят с една трета от него, и то ако имаха късмет. Тук имаше къпини, узрели и готови за бране. Които трябваше да се превърнат в консерви, без да включваме домакинската работа.
— Гърбът ми се схвана — каза Мърси, сложи ръцете си назад и изпъчи гърдите си.
— Ще стоим тук доста дълго — каза Фрея и присви очи.
— Мистър Пътнам трябва да е луд, ако си мисли, че можем да свършим всичко това за един ден.
Мърси хвърли отново поглед към приятелката си.
— Какво има? — попита Фрея.
— Не ти ли се струва понякога странно всичко това? Винаги се усмихваш, Фрея.
Фрея осъзна, че наистина се усмихва и се почувства неловко.
— Защо, имам достатъчно поводи да се чувствам щастлива. Например, имам теб.
Тя сложи два картофа в кошницата си и се усмихна.
Мърси поклати глава. Когато кошниците им се напълниха, те ги занесоха в края на реда и ги изпразниха в един голям сандък. През нощта щеше да мине фургон, за да ги прибере във фермата. Мърси се отпусна на колене, придвижвайки се надолу по реда.
— Работя упорито, откакто се помня — още от малка! — тя сложи ръка на гърдите си.
— Ей толкова малка? — засмя се Фрея.
— Излязох от утробата на майка си, работейки, сестро! — Тя се намръщи, стоейки с кошница на хълбоците си. — Горката ми майка, Господи, успокой душата й! Не ме вкарвай в грях. Благодарна съм за тази работа и на семейство Пътнам, и за това, че вървя по правилните пътеки на Господ, но от време на време се уморявам. Тялото ме боли, а изгорената ми ръка ме тормози от време на време. — На лицето й се изписа измъчена физиономия и тя разклати глава. След това се върна към работата, мълчалива и замислена.
Те имаха своите различия, но Фрея беше силно загрижена за Мърси. Винаги, когато слагаше ръка на раменете й, можеше да почувства огромното й страдание. Чувстваше безпомощността на момичето, което се криеше винаги, когато наоколо се случваше нещо агресивно. Виждаше раните по кожата на ръката й, които приличаха на обелен плод. Чувстваше цялата паника и усещането за вина на едно момиче, което беше успяло да се спаси от пожар, в който беше загинало цялото му семейство. Фрея искаше да може да приготви едно магическо питие на забравата за приятелката си, за да не си спомня миналото, но не знаеше такова. Каква ирония, защото тя самата не можеше да възстанови отделните моменти от своето минало.