Глава 20
Вдигнете покрива
Беше време за издигане на покривната конструкция на обора във фермата на Пътнам. Това беше радостно събитие. Почти всички в селището Салем бяха дошли да помагат. Мъжете размахваха чукове. По-късно щяха да издигат платформата. Бяха започнали работа от ранни зори. Всички щяха да се радват да приключат и да имат почивка, за да могат да хапнат, да пийнат и да си поговорят. След като храната беше сервирана и сенките бяха станали по-дълги, селяните спряха работа за почивка. Вероятно сега Фрея можеше да намери Нейт и да се измъкне с него в гората. В главата й още звучаха думите му: „Аз изпитвам дълбоко желание да бъда с вас, да ви опозная.“ Тя потръпна от мисълта, че го познава и се чудеше колко скоро щяха да се оженят.
В момента тя и Мърси подреждаха масите в редици под сянката на дърветата в края на гората. Там домакините от селището заедно с прислугата щяха да представят своите селски специалитети — печено прасенце, еленско месо с кленов сироп, свинско с кайсии и сливов пай, задушено говеждо с грах, моркови и картофи във винен сос, пълнена кокошка. Рог на изобилието. За пиене имаше бира, сайдер и вино от таверната на Ингерсол.
Фрея подреди хляба, който беше изпекла, и от време на време хвърляше поглед към Нейт, който работеше на хамбара заедно с Джеймс. Косата му падаше на лицето, когато замахваше с чука, а ризата му беше мокра от пот. Опита се да си представи какво би било усещането, ако го прегърне, сложи ръце под ризата и усети силата и ритъма на тялото му. Но той нито веднъж не погледна към нея, сякаш нарочно я избягваше. Със сигурност би могъл да покаже привързаността си сега, когато бе поискал ръката й и тя се беше съгласила. От друга страна Мистър Пътнам каза, че никой не трябва да знае за това и може би Нейт стриктно следваше този съвет.
Внезапно Фрея беше раздразнена от всичко — мирисът на храна, стегнатия и тежък корсет, неспирните клюкарски разговори на жените около нея, говорейки неприятни неща зад гърбовете на останалите, докато се усмихваха една на друга. Беше й горещо и кожата я сърбеше от потта, която се стичаше по ръцете й. Замахна към една муха, която бръмчеше пред лицето й.
Титуба, карибската робиня на преподобния Париш, се отправи към нея. Фрея я разпозна от съда, когато стоеше с децата на преподобния. Тя подаде на Фрея едно ветрило, направено от листа.
— Това е нещо, което правим в Барбадос. Листата тук не са толкова големи, колкото са на моя остров. Тук те са толкова малки и тъжни. Но това ще те пази и ще ти помогне да останеш хладнокръвна и да не се страхуваш от досадните мухи.
Фрея се засмя и взе ветрилото.
— Много мило от твоя страна! — каза тя. Беше благодарна за разсейването. Докато си говореха с удоволствие, Фрея забеляза, че някои от жените, включително и Мърси, хвърляха неодобрителни погледи към тях.
Знаеше, че според положението си не трябва да говори с роби, още повече с някого, когото всички смятат за дивак и слуга на дявола. Повечето от хората в селището вече мислеха, че е странно, че преподобният има не само един, а двама роби — Титуба и съпруга й, Джон Индиън. Дори слугите, които официално се наемаха със стандартни документи, все пак бяха роби. Хората от селото приемаха неговите ексцентричности, защото явно Томас Пътнам го беше назначил за свещеник на селището.
Фрея пренебрегна погледите, насочени към тях, докато се смееше на нещо, което Титуба й беше казала, и се радваше, че има нова приятелка. Показа на Титуба орнаментите върху хляба, който беше изпекла във формата на плътен златен кръст, с парченца бекон, царевица, розмарин и стрити листа от овес и билки, които беше сложила вътре.
Мъжете започнаха да издигат конструкцията, а жените се отдалечиха от масите, събраха се около плевнята и се приготвиха да наблюдават.
Титуба и Фрея останаха. Карибската прислужница взе ръката на Фрея и започна да изследва дланта й.
— Имаш връзка с огнището, със съзиданието. В ръцете ти има магия — каза тя.
Фрея се усмихна и не каза нищо.
Мърси се появи и Титуба бързо пусна ръката на Фрея.
— Какво правиш? — попита Мърси и дръпна настрана Фрея. Тя се взря в Титуба, която сведе поглед.
— Съжалявам, госпожице — извини се робинята.
— Мърси! — извика Фрея, за да я обуздае. — Нито аз, нито тя сме направили нещо лошо!
— Какво е това? — попита Мърси и се протегна към ветрилото от листа, което Титуба й беше подарила. Издърпа го от ръцете на Фрея, сви го и го хвърли на земята.
Фрея се взираше в смачканото ветрило. Хората от селището започнаха да се радват, когато мъжете издигнаха конструкцията. Досега Фрея и Мърси никога не бяха се карали. Лицето на Фрея почервеня и тя се разтрепери цялата — не беше сигурна от гняв или от болка.