Момичетата се разсмяха, но Фрея само примигна и продължи да чете.
— „След като Хелън се върна вкъщи без плат и без парите, които баща й беше дал, за да го купи, тя вече беше свързана с беззъбата вещица. Момичето започна да има странни пристъпи и припадъци, които бяха толкова жестоки, че приличаха на епилепсия. В продължение на две седмици децата на Баркър започнаха да изпадат в същите състояния. Те бяха толкова мъчителни, че разбиваха сърцата на всички около тях.
Тези припадъци не спираха и дори се влошаваха, независимо че близките и съседите се молеха непрестанно. Тогава, аз, преподобният Целомъдрен Хукър, бях повикан да отида в дома им и да видя на място за какво става дума. Може би можех да им предложа някакви билки или да им дам някакъв съвет как да се справят със ситуацията. Това, което видях в къщата на Баркър, беше най-необикновеното и неестествено нещо, на което някога бях ставал свидетел. Направо ме разтърси. Видях децата в най-тежката форма. Те се гърчеха, трепереха, разтрисаха, а крайниците им се изкривяваха. Говореха несвързано и се лигавеха. Скриха се под дивана, когато се появих. След това се измъкнаха и започнаха да се гърчат на пода, като извиваха главите си и се плезеха. Не чуваха и не виждаха. Влачеха се като кучета или мъркаха като котки. Изведнъж Хелън се втурна през стаята като пляскаше с ръце и крещеше: Искам, искам, искам! По-малките деца я следваха и се държаха като пилета. След това Хелън грабна една цепеница от огнището и я хвърли в стаята, като едва не удари един от съседите. Накрая, най-голямата се опита да се хвърли в огъня на камината и да изскочи през комина.
Посетих отново децата около часа за вечеря. Само тогава бяха спокойни. Хранеха се в пълна тишина, макар и доста трудно. След това заспаха спокойно. Някой можеше да каже, че приличат на ангелчета докато спяха, и никога не са били обсебвани от този демон, който щеше да се прояви отново още сутринта, когато се събудеха.“
Момичетата слушаха с ококорени очи и зяпнали уста. Те бяха приковани от историята и Фрея виждаше, че се наслаждават на тази почивка, защото дори и за малко се бяха измъкнали от трудния си и скучен ежедневен живот. Тя спря да се притеснява дали беше правилно или не да им чете този памфлет и отново се върна към историята.
„Накрая слуховете за странните събития в дома на Баркър стигнаха до ушите на съдиите в Бостън, които доста бързо започнаха да ги проучват. Веднага след като Мери Хопкинс беше арестувана и затворена в една тъмна килия, агонията на децата започна да отслабва. След това Гудуайф Хопкинс, както и измъчените деца бяха призовани в съда.
На процеса Гуди Хопкинс често отказваше да говори на английски и отговаряше на галски на съдията, който не разбираше нищо. Всеки път, когато хапеше устните си, децата изпадаха в поредните припадъци пред очите на всички в залата, крещейки, че са били бити. Ако тя докоснеше ръката или главата си, децата започваха да крещят, че са «жестоко измъчвани», удряни, оставяни гладни или убождани по тялото.
Стаята на тъкачката беше претърсена и намериха няколко парцалени кукли и козина от коза. В съда «вещицата призна, че е използвала тези кукли, за да измъчва обектите си, като е поставяла наплюнчения си пръст върху куклите, а след това ги е почиствала». После, в един момент в хода на процеса, Хелън изкрещя, че е видяла «малка жълта птица да суче от пръстите на обвиняемата». Същото потвърдиха и братята и сестрите й. Съдията заключи, че обвиняемата е призовала невидими духове.
Имаше достатъчно доказателства и Гуди Хопкинс беше обвинена, че е вещица, а след това беше обесена. След нейната смърт мъките на децата приключиха.“
Фрея потръпна и затвори памфлета. Не можеше да чете повече. Какви преувеличения и неистини! Гуди Хопкинс трябва да се е надсмивала над съдебния процес, който всъщност е бил един фарс. Дали наистина тези кукли са принадлежали на нея или са били направени нарочно, за да я уличат? От самото начало на есето си личеше, че Хукър е решил да се заяжда със старата ирландска тъкачка, защото не беше му се отдала възможност да й каже в лицето, че е гнусна, отвратителна и подла.
Момичетата бяха притихнали и се опитваха да асимилират това, което Фрея беше прочела. Аби стана и отиде в центъра на стаята, откъдето можеше да вижда всички около масата. Тя се усмихна и се поклони. Беше предизвикала вниманието им. Посегна към шапката си, свали я и я сложи в джоба на престилката си. Махна фибите от кока си и осветената й от слънцето тъмна коса се разпиля по раменете. Бавно разклати главата си. Момичетата я гледаха безмълвно, хипнотизирани от приспивните й движения. Беше наистина пленителна.