Тръгна напряко, но беше толкова разстроена, че загуби пътя и трябваше да се изкачи по една стена, обрасла с тръни и храсти. Шипките се закачиха за полата й, когато слизаше от другата страна и тя почувства как плата се разкъсва, докато скачаше. Беше на дива, обрасла поляна и внезапно стъпи върху купчина с камъни. Падна и след кратка борба с високата трева успя да се изправи на крака. Можеше да полети и към полюса, ако в момента не беше светъл ден. Прокле селището. Шапката се смъкна от главата й, докато тичаше и затова я прибра в джоба на престилката си. Косата й се развява свободно, светейки като пламък.
Видя селището точно пред себе си, сложи ръце на кръста си и задъхана се наведе напред. Намери фиби в джоба си, оправи косата си и сложи шапката си отново. Слепоочията й пулсираха. По полата й имаше полепнали тръни и беше скъсана на места, но това не биеше на очи. Забеляза една драскотина на прасеца си, където кръвта вече беше засъхнала. Беше в такова състояние, че дори не беше усетила кога се е случило това.
Придаде спокойно изражение на лицето си и измина останалия път, който водеше към центъра. Подмина една къща по пътя си. Жената, която хранеше пилетата навън й се усмихна със съжаление. Всички я разпознаваха вече след представлението в залата за поклонение. Тя беше младата, миловидна прислужница, която трябваше да се омъжи за възрастния, грозничък вдовец.
Някакъв мъж на кон излезе на пътя. Тя разпозна Джеймс Брустър и му махна с ръка. Джеймс й се усмихна и дръпна поводите на кестенявия жребец. Слезе, хвана юздите му и застана до нея в тревата до пътя.
Стисна ръката й и после бързо я пусна.
— Бях там — каза той — не се безпокой! — Зелено-златистите му очи горяха и бяха изпълнени със съчувствие.
— Не може да се случи! — каза тя. — Къде е Нейт? Знаеш ли?
— Нейт? Не, не съм го виждал, откакто Мистър Пътнам направи съобщението в залата.
— Не мога да се омъжа за мистър Брукс — каза Фрея. — Няма да се омъжа!
— Разбира се, че няма. Никога не бих позволил това да се случи.
Милото му отношение я завладя, сякаш това беше Нейт, какъвто го искаше.
Глава 25
Безсмъртните
— Слушай! Ще ти помогна, но не трябва да оставаме повече тук. Хората ще започнат да говорят. Да се срещнем при храста с дивите рози.
Той беше се обърнал към коня си, чиято козина светеше на светлината на слънцето, и се метна на седлото. Джеймс изглеждаше прекрасно върху него. Той докосна шапката си.
— Да — каза Фрея — Ще бъда там. Благодаря ти Джеймс, благодаря!
Джеймс кимна, дръпна юздите и конят му леко изпъна шия. После леко го смушка и те се понесоха в тръст, а след това в лек галоп.
Фрея тръгна в обратната посока — в случай че някой ги беше видял. Сега вече знаеше, че в селището Салем винаги имаше някой, който гледа.
Когато Фрея пристигна на поляната, видя само коня на Джеймс, който кротко пасеше трева с отпуснати юзди. Когато я надуши, той обърна глава към нея, разтърси грива, след което отново наведе черния си нос към земята и продължи да пасе. Конят на Джеймс беше тук, но не и самият Джеймс. Къде беше? Каквото и да беше замислил да направи, за да й помогне, трябваше да се случи бързо. Но какво ставаше с Нейт? Тя трябваше да му каже, че е напуснала дома на Пътнам, без да се сбогува с никого, но освен това искаше да го убеди, че трябва да избягат заедно веднага. Беше сама, нямаше семейство и дом и се чувстваше уязвима. Някак инстинктивно усещаше, че магическите й способности няма да й помогнат да се справи с тази ситуация. Можеше да разбива маслото или да събере картофите, без да вдигне и пръст, но не можеше да промени решението на мистър Пътнам за съдбата й, ако той вече го беше взел.
Оглеждайки се за Джеймс, тя излезе на поляната и се вгледа в гората, където на запад слънцето падаше ниско. Снопове светлина си пробиваха път през клоните на боровете и листата на дъбовете и наподобяваха димна завеса, която осветяваше прашинките във въздуха. Докато упорито вървеше, слънцето постепенно се скриваше и я заслепяваше, затова сложи ръка над челото си, за да прикрие очите си.
Една сянка падна върху нея и за миг тя си помисли, че това е Нейт, но не беше. Джеймс се появи пред нея.
— Къде е Нейт?
— Защо продължаваш да питаш? — нетърпеливо попита Джеймс. Той носеше две одеяла и раница на гърба си.