— Защото… — тя си пое дълбоко въздух.
— Защо? — попита той и лицето му потъмня. — Защо винаги питаш за Нейт? Какво означава той за теб?
Джеймс завърза раниците за седлото на коня и се обърна към Фрея.
— Забрави за Нейт!
— Не мога, — каза тя. — Няма да забравя. Нейт е… Нейт е моята…
— Какво, Фрея? — попита Джеймс.
— Нейт е моята любов — прошепна тя. — Не мога да си тръгна без него.
Когато видя болката в очите му, разбра, че това беше поредното недоразумение, което се случваше с нея. Животът й напоследък беше изпълнен с тях. Сутринта, когато Джеймс се връщаше от нощното дежурство и когато го беше целунала по бузата, тя преливаше от чувства, защото беше влюбена в Нейт. И сега всичко това се връщаше обратно върху нея, защото явно Джеймс беше останал с впечатление, че чувствата й са насочени към него.
Понечи да се отдръпне, но той я хвана за ръката и я придърпа към себе си. Усещаше топлия му дъх върху лицето си.
— Какво… какво каза?
— Обичам го… Обичам Нейт — задъхано каза тя. — Джеймс, съжалявам…
Той я погледна и поклати невярващо глава.
— Не! Не!
Тя отстъпи назад и се спъна в нещо, стърчащо от земята — корен или камък. Джеймс се опита да я предпази, но също изгуби равновесие и двамата се озоваха на земята. Той почти лежеше върху нея, докато и двамата дишаха тежко, но поради различни причини.
— Не го обичаш… Не можеш да го обичаш…
Отдръпна се леко, за да се вгледа по-добре в очите й. Ръката му беше върху рамото й, кракът му — върху нейния и я притискаше към мократа трева. Тялото му беше дълго и стегнато, със силни мускули. Слънцето осветяваше лицето й в оранжево и розово.
— Фрея, чуй ме. Ти ме обичаш… ти винаги си обичала единствено и само мен.
— Не зная за какво говориш! Моля те, пусни ме да си вървя.
Взираше се повече в здрачаващото се небе, отколкото в него.
— Джеймс, моля те…
— Името ми не е Джеймс Брустър. — Очите му бяха затворени и изглеждаше толкова нещастен, че Фрея щеше да заплаче. — Поне това не е единственото ми име. Някои от нас не са толкова големи късметлии като теб, Фрея — да успеят да запазят имената си през вековете.
Докато Джеймс говореше, сякаш врата след врата се отваряше в съзнанието й и спомените й се връщаха — за нейната самоличност, която внезапно изскачаше от някакво скрито, заключено място в паметта й. Виждаше образи, които не разбираше, и лица, които не разпознаваше — на красива възрастна жена с посребрени коси и големи меки очи; на една по-млада жена — русокоса и изглеждаща доста крехка, докато не се усмихнеше. И Фрея започваше да изпитва огромна любов към тях. Те бяха част от нея.
— Аз съм вещица! — каза тя. — Винаги съм била вещица.
— Ти си нещо повече от това — въздъхна той. Очите му бяха пълни със сълзи и Фрея сложи ръка на лицето му, за да почувства болката и да се опита да разбере какво се случваше тук.
— Кой си ти, Джеймс? Кой си наистина? И коя съм аз? Какво общо имаме двамата?
Почувства топлината на ръцете му и вече не се страхуваше.
Той я притисна по-плътно и прошепна в ухото й:
— Ти наистина ли не си спомняш за мен, моя любов?
Гласът и докосването му я накараха да потрепери и в съзнанието й се появи лъч светлина, спомен, неясен образ на красив тъмнокос мъж, който стоеше над нея точно както сега. Двамата бяха сплетени един в друг. Горещото му тяло беше срещу нея и нямаше никакви порочни мисли в това, никаква вина, нищо от пуританските забрани, защото те не бяха Пуритани. Те бяха влюбени и жаждата им един за друг беше толкова силна, колкото и ръцете му, които я държаха. Тялото й сякаш се разтвори от необходимостта да го има, докато тя продължаваше и продължаваше да вика името му…
— Килиан? — попита тя.
— Фрея — прошепна той — Аз съм.
Тогава изведнъж всичко се върна в паметта й, сякаш много врати се отвориха с трясък и нахлу светлина от осъзнаване на миналото, бъдещето и настоящето. Килиан на нейното годежно парти, двамата на мивката в банята, без дори да си казват и една дума, завладяна от желанието и нуждата да почувства устните му върху своите и тялото му върху нейното. Последната им нощ на борда на „Дракон“, който се люлееше, като че ли в опит да запази ценния им живот, защото тя чувстваше, че бяха много близо до края. Знакът на тризъбеца върху гърба му, който беше станал повод да бъде обвинен, че го е откраднал от Фреди. И накрая Валкириите около него, които го изтръгнаха от ръцете й.
— Но Валкириите — те те взеха…
— … и доведоха тук.