— Какво мислиш?
Светлината се отрази върху стъклата на очилата му, с рамки от черупка на костенурка.
— О, Табита нямаше ли да има момче? — каза тя.
Измъкнаха се от работа в обедната почивка, защото бяха решили да отидат на пазар и да купят подарък за бебето на Табита от близкия бутик „Тейтър Тотс“.
— И какво от това? — каза тъжно Хъдсън и сложи малката рокличка обратно. — Защо да няма и момиче? Това е толкова сладко!
Както винаги, Хъдсън беше облечен безупречно. Само той можеше да направи така, че едно сако с дебело райе да изглежда тънко и елегантно. Но днес у него имаше нещо различно. Преди няколко месеца най-накрая беше успял да накара майка си, госпожа Рафърти, с която отношенията им от много време бяха доста студени, да намери сили в себе си да приеме неговия приятел и да се срещне с тях. Макар че темите за политика бяха избягвани, в един момент тя и Скот така се увлякоха да дискутират, че Хъдсън се почувства излишен. А той обикновено повдигаше темата за политика само за да създаде малко напрежение помежду им.
Ингрид грабна малкото туту.
— Да я вземем! Защо не? Тоест, мисля, че бебетата са си бебета. Не можеш ли просто да ги облечеш, както ти искаш? Те са като кукли! Нали?
— Е, не точно. Остави я обратно, Ингрид! — каза Хъдсън и сега в тона му звучеше гласът на разума. — Ако той иска да носи розово туту, това ще бъде негово решение, когато стане готов да го вземе.
Тя въздъхна, върна тутуто обратно на рафта и продължи да разглежда другите бебешки дрешки.
— Не зная — каза Хъдсън с копнеж, — всичко това не те ли кара да се чувстваш като…
Тя се обърна към него и го погледна с ужас в очите.
— Като какво? Като че ли аз ще имам бебе?
— Да!
Тя сви рамене. Никога не беше мислила за това.
— Да, и аз се чувствам така! — Той отново започна да разглежда рафтовете, а пръстите му се движеха бързо и умело. — Само те проверявах. — Вдигна нещо, което приличаше на малки кожени панталонки, но бяха изработени от зелен хавлиен плат. — Трябва да признаеш, че тези са изключително сладки и че пазаруването на бебешки дрешки е много забавно.
Тя погледна подозрително към него, но продължи:
— Искам да поговоря с теб за нещо.
Хъдсън изцъка с език.
— Знаех си, че нещо не е наред и ме държиш в пълно неведение. Беше разсеяна днес и то не в добрия смисъл на думата. Познавам този поглед. Какво става?
— Попаднах на тях в новото кафене — Мат, Маги и майка й, Мариза. Неговата бивша приятелка. Те изглеждаха толкова щастливи заедно! Мариза е поразяваща. Прилича на италианска филмова звезда и се държи като такава.
— Зная какво имаш предвид, затова спри дотук! — предупреди я Хъдсън, като я хвана за ръката. — На първо място всички имена започват с „М“, нали? Напълно идиотско! И второ, Мат избра теб, не София Лорен. Ако искаше, досега да се е оженил за нея. Но той не го е направил. Причината да се държат интимно е не само че имат общо минало, а защото освен това имат дете — затова са приятели. И приятели е важната дума тук.
— Приятели.
— Хората трябва да бъдат такива, ако искат да са добри родители, а и доколкото разбрах от думите ти, хлапето е страхотно, нали така? Добре, това означава, че родителите й са достатъчно зрели за това.
— Предполагам.
— Няма за какво да се притесняваш.
— Добре — мрачно се съгласи тя. Макар съветите на Хъдсън да бяха верни, нейните съмнения не изчезваха.
Междувременно стигнаха до касата с пълни ръце. Незнайно защо бяха взели и тутуто, както и кожените панталонки, халат с качулка на хипопотам, една модерна плюшена играчка, която се очакваше да създава добро настроение на бебето, и още различни други неща, които според тях бяха изключително необходими.
Навън духаше хладен бриз и по тротоарите беше навял сняг. Двамата се движеха от слънчевата страна на улицата. Хъдсън предложи да изпият по един коктейл след лудото пазаруване, което го беше накарало да ожаднее. Ингрид му напомни, че трябва да се връщат на работа, защото нямаха богати работодатели. Освен това, трябваше да помислят и какво е необходимо за къпането на едно бебе.
— Говорим само за бебета, домакини и брак — каза Хъдсън, докато самодоволно вървеше до нея. — Забравих да ти кажа, че аз и Скот решихме да опитаме това с възела.
Ингрид спря на средата на тротоара.
— Сега ти ми кажи! Аз ли съм само тази, която крие информация?
— Добре де, засега само го обмисляме. В Ню Йорк това е законно. Мислехме да отидем за един уикенд до там, в хотел Ганзвурт в област Мийтпакинг — след Сити Хол, разбира се. Въпреки че чух, че в Бруклин е по-добре, защото е по-малко натоварено, отколкото в Сити Хол, центърът на Манхатън. Така че…