— Разбира се, че ще направим нещо за това. Тайлър няма да се запише в такова училище през есента, така че не се притеснявай!
Грациела издуха носа си, избърса очите си и подсмръкна, когато се прегърнаха.
Джоана не беше богата, но имаше спестени пари за спешни случаи като този. Тя се качи горе и се обади на Норм, за да му каже да спре покупката на новата кола. Наистина ли имаха нужда от втора? След това го помоли да провери за добри частни училища в региона.
На следващия ден Джоана и Тайлър пътуваха към първата си уговорена среща в едно от най-престижните местни основни училища. Беше препоръчано от група хора, които се занимаваха с изкуство в Хемптън. Норман имаше приятел — художник и успешен артист, чието шоу доста често печелеше възторжени отзиви в Ню Йорк Таймс и който съответно пишеше за Ню Йорк Таймс. Норман беше задействал някои връзки, за да осигури това интервю за Джоана и Тайлър.
Тя спря колата на паркинга, който беше заграден с добре поддържан жив плет.
— Изглежда добре — отбеляза тя и си намери място за паркиране.
Хвана ръката на Тайлър и двамата се отправиха към едно поле, което приличаше на футболно игрище. Навън беше студено, но в центъра на игрището седяха група малки момичета и момчета и носеха криле върху дебелите си палта. В центъра на кръга стоеше една жена с дълги розови коси и виолетово палто, върху което имаше по-големи крила. В едната си ръка тя държеше книга и жестикулираше срещу децата, които внимателно я наблюдаваха.
— Това изглежда забавно! — обърна се тя към Тайлър, макар че беше малко скептична.
Жената с розовата коса и децата им помахаха, когато двамата минаха покрай тях, за да стигнат до самата сграда. Един мъж с разрошена коса и неоформена брада, облечен в бяло, ги очакваше на входа. Джоана се почувства така, все едно се беше върнала в 70-те и се запита дали порталите не се бяха отворили.
— Мистър Рейнбоу? — попита тя.
— Просто Рейнбоу — усмихна се той и продължи, след като се здрависаха. — Тук няма никакви формалности.
— Радвам се! Аз съм Джоана Бошан, а това е Тайлър — момчето, за което говорихме.
Рейнбоу клекна, за да е на нивото на очите на Тайлър.
— Здравей, Тайлър — каза той и разроши къдриците му.
— Здрасти — отговори Тайлър, а след това погледна надолу към краката си и ритна цимента, стреснат от прекалено дружелюбното отношение на този човек.
— Заповядайте! Да влезем в една от залите, за да видите как протича един час.
Джоана и Тайлър последваха Рейнбоу вътре. Рисунки на деца бяха окачени по стените. Училището беше просторно, изпълнено с много слънчева светлина и чист въздух. Минаха през вратите на фоайето и продължиха надолу по стълбите, откъдето се чуваше весела испанска музика.
— Какво е това? — попита тя.
— Децата са в час по „раздвижване“ в момента. — Рейнбоу отвори една врата към просторна стая със светли подове, където момчетата и момичетата се движеха без посока. Някои се въртяха в кръг, други се отправяха към ъглите и всички изглеждаха така, сякаш нямаха никакво чувство за посока.
— Раздвижване?
— В другите училища това се нарича „физическа подготовка“ — обясни той. — Искаш ли да танцуваш, Тайлър?
Тайлър поклати отрицателно глава и после пак се вторачи в пода.
— Няма проблем. Има време за това. Но ако ритъмът и настроението те завладеят…
— Можете ли да ми дадете информация за учебната програма? — попита Джоана.
Рейнбоу й се усмихна приветливо.
— Това е експериментално училище. За „раздвижването“ трябва да водим учениците в гимнастическия салон и да ги провокираме да създават свои собствени игри с топка. Обичаме нашите ученици да се чувстват свободни, да изразяват себе си, за да покажат своя пълен потенциал.
— Дори и когато навън е студено?
— Какво е времето, все пак? — усмихна се Рейнбоу.
Джоана се опита да си придаде сериозно изражение, докато Тайлър направи едно бързо брейк движение до нея.
— Това е фантастично! — каза Рейнбоу. — Продължавай, Тайлър!
Тайлър спря веднага, но продължи да гледа танцуващите деца.
Джоана изрази своите притеснения за сбиванията в училище, а Рейнбоу я увери, че при тях това го няма — досега са нямали нито един такъв инцидент. Училището възпитаваше своите ученици в пацифизъм. Часовете се провеждаха импровизирано, като понякога самите ученици определяха тона и начина на провеждането им. Нямаше учебници, домашни работи или учебни планове. Персоналът вярваше, че създават нещо ново, революционно и съзидателно и го въвеждаха в процеса на работа и обучение. Мотото на мисията беше „Свобода в обучението. Обучение в свободата.“