Кухнята беше вегетарианска и храната се приготвяше само с местни органични продукти. Кой би искал детето му да яде вредни храни? Рейнбоу щастливо изреждаше имената на богати, влиятелни и известни родители, които бяха отделили време и пари (о, много пари!), за да помогнат училището днес да изглежда по този начин.
Колкото повече Джоана научаваше за училището, толкова повече ставаше по-предпазлива и започваше да се съмнява, че Тайлър щеше да научи нещо тук. Представяше си часовете като пълен хаос. Децата се нуждаеха от дисциплина и методика на обучението. Трябваше да имат книги.
Музиката се смени. Сега се чуваше красив оперен мъжки глас. Децата се движеха наоколо и махаха с ръце, сякаш се носеха по течението, имитирайки движенията на младата жена, която ги водеше.
— Добре, ако няма книги, как децата се научават да четат? — попита тя. — Или те не могат да четат?
— О, могат! Могат! — отговори Рейнбоу. — По някакъв начин те го правят — обясни й той с ведра усмивка.
— Какво ще стане, когато отидат в гимназия? Няма ли промяната да предизвика шок у тях? Там е доста по-различно.
Рейнбоу отново й се усмихна широко.
— Не съм казал, че след това няма да се сблъскат с различни предизвикателства.
Джоана въздъхна. Е, добре! Поне нямаше да има побойници, а и Рейнбоу каза, че те се научават да четат по някакъв начин.
— Докога трябва да подадем молба? — попита тя.
Ведрата усмивка от лицето му изчезна.
— Не сте подали молба за кандидатстване?
— Не.
Рейнбоу поклати глава със съжаление.
— Толкова много съжалявам. Срокът за подаване на молбите беше до края на миналата година. Имаме само шестнадесет места и стотици семейства, които са кандидатствали. Наистина много съжалявам!
И тогава Джоана разбра, че малкото училище, което не разполагаше с учебници, учебни планове и истинска физическа подготовка, притежаваше едно-единствено нещо — огромен престиж, а това беше от изключително значение за Норт Хемптън.
Глава 31
Текила по залез
Облегнат на касовия апарат, облечен в карирана риза и дънки Фреди наблюдаваше какво става в бар „Норт Ин“. Самотната бледа блондинка с огромни перлени обици и червило с коралов цвят, която седеше в края на бара започна да се олюлява и той реши, че е време да й повика такси. И тъй като не можеше да използва способностите си, започваше да привиква със света на смъртните. Клиентите му си пиеха питиетата и замезваха с ядки. Беше средата на седмицата, рамо вечерта. Сал беше отзад и играеше покер със своите седемдесетгодишни приятели, а Кристи беше с Макс и Хана.
На джубокса се зареди „Камбаните на Ада“ на AC/DC звън на камбани и след това великото соло на китарата. Фреди си взе една бира от хладилника и я отвори. Отпи голяма глътка и въздъхна с удоволствие. Загледа се в хокейния мач, който вървеше на екрана. Неговият отбор успя да отбележи прекрасен гол и те спечелиха. „Малките удоволствия на живота“ помисли си той.
Винаги усещаше промяната в атмосферата, когато влизаше клиент. Този път го усети още преди вратата да се е отворила. За секунда той вдигна поглед към нея, а в следващата — тя вече беше отворена и някой влезе в бара. Явно все още му беше останала малко магия. Мъжът, вървящ към него, беше почти толкова висок и широкоплещест, колкото и рамката на вратата. Имаше физиката на футболен играч. „Чакай малко! — помисли си Фреди. — Познавам този човек…“
— Брадата на Один! — каза Фреди.
— Уау! — разсмя се Трой, подавайки му ръка. Фреди я сграбчи и старият му приятел го придърпа към себе си през барплота, за да го прегърне. Потупаха се взаимно по раменете и се разсмяха.
Трой седна.
— Здравей, човече!
— Еха! Погледни се! — Фреди разклати глава и подсвирна. — Тор, как я караш, приятелю?
— Добре, добре, всичко е страхотно. Радвам се да те видя. Срещнах Ингрид преди няколко дни и тя ми каза, че си тук. Така че… ето ме!
— Така ли? — отговори Фреди. — О! Ингрид, а? Ерда и Тор! — и той се засмя.
— Да. Освен това сега името ми е Трой Оувърбрук — разясни той и отметна кичурите коса, паднали върху челото му.