Усмивката на Трой се стопи, а широките му рамене се отпуснаха, когато осъзна грешката си.
— Съжалявам за това, приятел. Поне ти си невинен, нали? Чух, че Валкириите са намерили човека, който го е направил.
Фреди не отговори веднага. Вината за това, което се беше случило с Килиан, беше негова. Имаше толкова много неща, които му се искаше да беше направил по различен начин. Фрея беше върната в миналото, Килиан беше в Необятното, а той беше тук, заклещен в този малък град и се напиваше с текила. Беше безполезен. Целият му живот беше пропилян.
— Хей! — каза Трой и се пресегна през бара и сложи ръката си върху рамото на Фреди — Нещо лошо ли казах?
— Всичко е наред. Напълно! Добре съм! — усмихна му се Фреди и наля остатъка от Сауза в чашите.
Да, той не би могъл да направи нищо за никого — нито за сестра си, нито за най-добрия си приятел. Нищо друго не му оставаше, освен да пие, докато бутилката не свърши.
Глава 32
Изкъпете хората
Гостите седнаха на килима в полукръг около Табита. Това приличаше на нейния час за четене в библиотеката, само че сега тя отваряше подаръците за бебето във всекидневната. Хъдсън събираше панделките и ги залепяше върху хартиена чиния. След това щяха да ги използват, за да направят шапка за Табита.
— Хубава и весела традиция — беше отбелязал той.
Ингрид правеше списък на подаръците, за да могат след това да се напишат благодарствените картички. Трябваше да признае, че имаше нещо очарователно да стои сред малките бебешки чорапчета и обувки, миниатюрните блузки и пелени, защото това й даваше вълнуваща насока. Бебе. Нито сестра й, нито брат й бяха имали някога деца. Те така или иначе в този свят Фрея и Фреди бяха обречени да бъдат млади завинаги, а Ингрид — да остане стара мома през целия си живот. Само че любовта я беше променила и тя едва сега можеше да разбере за какво е цялата тази суетня.
— Туту! — възкликна Табита.
— О, това е от Ингрид! — каза бързо Хъдсън.
Табита и приятелите й се разсмяха.
— Момче е, нали? — попита Бети Лазар. Тя наскоро срещна новия си приятел Сет Холдингс, който работеше като младши детектив.
— Е, никога не се знае! — разсмя се Ингрид и сложи долу тутуто с картичка, на която написа името си.
— Много ми харесва! — каза Табита. — Перфектно е. Всяко дете трябва да има туту. Благодаря ти, Ингрид!
— За нищо! — отговори тя.
— Мислех, че това е гениално — каза Хъдсън и грабна една панделка, за да я залепи върху шапката.
Ингрид се вгледа в многобройните рафтове на домашната библиотека на Табита, пълни с книги. Напомняше й за библиотеката на Мат. Мисълта за него я изпълни с копнеж. Напоследък го избягваше и той явно беше започнал да го забелязва. Знаеше, че е глупаво, но не можеше да спре да се чувства като натрапник в семейството му, въпреки че Мат и Мариза никога не бяха живели заедно.
— Реших да опитам с курсовете за родители — съобщи Табита, докато се опитваше да закрепи един от подаръците на коленете си.
— Какво е това? — попита Хъдсън. — Да не е нещо, като да виждаш родители, които се разхождат с деца на каишка? Винаги съм се чудил за това!
Дори Ингрид се разсмя. Въпреки че тези каишки винаги я объркваха, тя ги свързваше с родители, които гледаха прекалено много криминални истории.
— Глупости! — отговори Табита. — Това е метод за обучение на родители от педиатри и се основава на системата на приложната психология. Има осем принципа.
— Например, какви? — попита Хъдсън.
— Например, „Хранете децата с уважение и любов!“.
— О, Скот го прави непрекъснато с мен — отвърна той и Табита се разсмя.
— Не, става дума за създаване на навици за здравословно хранене, които да дадат самочувствие на детето.
— Мисля, че майка ми е чела другата книга „Отделяне от родителите“. Методът се основава на принципа „Долу ръцете от децата!“.
Ингрид се засмя, но в съзнанието й още стоеше мисълта за Мат. Когато беше с Трой на кафе, той й беше казал, че прави грешка да се обвързва със смъртен. „Аз направих същото, което правиш ти в момента. Довери ми се! Не го препоръчвам. Болката… — каза той, — е агонизираща…“
„Да, болката“ — мислеше си Ингрид. Мат щеше да бъде един преходен момент в живота й. Щеше да умре, а тя щеше да остане сама, страдайки за загубата му цяла вечност. Струваше ли си? Дали любовта й към него си струваше болката от това да го загуби?
— О, боже мой! — извика Табита, държаща в ръце малките кожени панталонки.
— Надявам се, че синът ти ще иска да пее тиролски песни! — каза Хъдсън.