— Аз?
Хъдсън усмихнато кимна и двамата със Скот отново се прегърнаха.
— Имаме много работа да свършим до тогава! — развълнува се Ингрид.
— Чакай за секунда — каза Скот. — Ето това имах предвид. Да не правим нищо. Нека просто да се отпуснем.
Ингрид примигна.
— Хъдсън и аз ще си поговорим.
— Разбира се! — каза Скот.
— Това и ще направим! И познай какво? — И Хъдсън отвори широко очи.
— Какво? — наведе се Ингрид напред.
Отново Скот се намеси.
— Майка му ще дойде. При цялата тази бъркотия! — той притисна салфетката към гърдите си. — Наистина не разбирам защо Хъдсън се колебаеше толкова дълго време. Моята майка е корейка и даже не е родена в Щатите. Когато дойдох при нея на тринадесет години, дори не ме погледна.
— Майка ти не е била дебютантка от Чарлстън! — каза Хъдсън. — А твоята майка е страхотна.
— Не съвсем — отговори Скот.
Хъдсън вдигна вилицата си.
— Няма значение, всичко това сега е зад гърба ни. Мама казва, че очаква сватбата с нетърпение. Това е страхотно! — и той си взе от мидите Сент Жак с усмивка.
— Следващото нещо, за което ще пита, са децата — каза Скот. — Запомнете ми думите!
— И? — побутна го с лакът Мат и се усмихна широко.
Хъдсън и Скот се спогледаха.
— Вече намерихме донор на яйцеклетка — призна Хъдсън с весела усмивка. — Сега се нуждаем единствено от женска утроба.
След като Хъдсън и Скот си тръгнаха с колата, Ингрид и Мат наблюдаваха прашната диря, която оставиха след себе си. Беше студено и тя се сгуши по-плътно до тялото му. Можеше да остане с него завинаги тук. Той преплете пръсти с нейните.
— Ингрид, какво става с нас? — попита Мат. — Избягваш ме и не е само заради работата ти. Имам чувството, че се отдалечаваш от мен.
Попита я защо толкова рязко си беше тръгнала от обяда преди няколко седмици, но тя го излъга и му каза, че не се е чувствала добре. Оттогава рядко се срещаха и прекарваха малко време заедно.
Ингрид пое дълбоко въздух. Беше време да изяснят отношенията си и да му каже това, което я притесняваше.
— Иска ли ти се ти и Мариза да бяхте останали заедно? — попита накрая.
Не беше точно така, както планираше да го каже, но вече беше факт. Искаше да направи най-доброто за Маги, но в същото време не беше склонна да разбие сърцето си. Беше безкористно и едновременно с това егоистично от нейна страна. Тя вдигна ръцете му и ги постави върху тялото си, докато чакаше отговора му.
— Понякога — призна той. — Опитахме веднъж. В името на Маги. Но това беше много отдавна. Тя все още беше бебе. — Приближи бузата си до косата й, вдишвайки аромата й, след това свали ръцете си и се облегна на колата, за да могат и двамата да гледат плажа. — Това ли те притесняваше?
— Да… — прошепна тя и поклати глава. Беше хубаво, че не трябваше повече да заобикаля темата. Погледна към тъмносиньото нощно небе и въздъхна.
От „Норт Ин“, който се намираше наблизо, шумът се усили. Тълпата ставаше все по-шумна и груба. Някой изсвири, жена изпищя, чуха се ръкопляскания.
Мат се взираше в океана.
— Срещнах Мариза, когато бях на 16. Бях дете и доста безотговорен. Не че съжалявам. Не бих променил нищо, защото това значи да нямам Маги сега. Но аз и Мариза… това беше преди цяла вечност. Ние сме приятели, Ингрид. Трябва да бъдем такива заради дъщеря ни. Но както се казва в тази песен, която непрекъснато си пее Маги, „никога няма да сме повече заедно“ — обясни й той с усмивка.
Обърна се към нея и я придърпа към себе си. Сложи ръце на раменете й и я притисна към капака на колата. Беше я блокирал така, че тя не можеше да направи нищо друго, освен да остане там, където самата тя желаеше.
Глава 36
Цената на признанието, част трета
Стомахът й се бунтуваше. Джоана нямаше да се явява на изпит, но точно такова усещане имаше, докато минаваше покрай статуята на Нике в училището Карлайл, хванала Тайлър за ръка. Малкото момче беше облечено в чиста светлосиня ризка и носеше червена вратовръзка на фигурки. Къдриците му бяха леко влажни, добре сресани и пригладени на челото му. Те бързо се изкачиха по стълбите до кабинета на директор Уудраф. Той й беше изпратил личен имейл, в който пишеше, че лично ще я придружи до кабинета на мисис Хендерсън, където ще се проведе теста и интервюто. И ги очакваше с нетърпение.
— Къде отиваме? — попита Тайлър.
— Всичко ще бъде наред, скъпи — каза Джоана. Гласът й прозвуча леко нервно, докато се изкачваха по черните мраморни стълби. Тя стисна ръката му, за да му вдъхне увереност.
— Оу! Боли ме! Ръката ти е лепкава, а обувките ми са много стегнати.