Джоана осъзна, че тестът беше започнал, без дори той да е влязъл в стаята. Виждаше липсата на желание у Тайлър и паниката започваше да я обзема.
Тайлър се свлече на един стол и не искаше да помръдне.
— Тайлър, има ли нещо, което те притеснява? — попита мисис Хендерсън.
Той погледна към нея и се втренчи. Това щеше да е решителният момент. Джоана го знаеше. Пулсът й се ускори и стомахът й отново се разбунтува. В мислите си тя помоли Тайлър да бъде добро момче. Той се нацупи.
— Тайлър? — подтикна го Мисис Хендерсън.
— Оставете ме! — погледна я той и изкрещя. Беше на път да се разплаче. — Оставете ме на мира! Не искам да съм тук! — погледна той към директорката.
Джоана мълчеше по обратния път към дома. Анализираше всичко, което се беше случило в училището — от началото до края, и се опита да разбере къде беше сгрешила. Може би нервите й бяха оказали влияние върху чувствителното момче. Бяха провалили интервюто напълно. Все пак успя да накара Тайлър да си играе с хубавата дама, но останалата част от срещата беше също толкова странна, колкото и в началото. Ако можеше да запише Тайлър в прилично училище, можеше да се чувства като добра майка, а не като жена, чиито деца бяха разпръснати и заплашени във всичките Девет свята във Вселената.
Мисис Хендерсън се държеше доста хладнокръвно и реагираше спокойно на гневните изблици на Тайлър.
— Всички имаме понякога лош ден — каза тя ведро. — Не се притеснявайте за това. В крайна сметка, той е само на пет години!
Но Джоана знаеше, че се е провалила. Нямаше да има втори шанс в Карлайл. Тя погледна към Тайлър на седалката до себе си.
— Забавлявахте ли се с хубавата дама? — попита тя. — Какво искаше да направиш?
— Нищо! — отвърна той и сви рамене.
Тя въздъхна.
Той се обърна към прозореца, за да гледа навън и остави малък отпечатък върху стъклото.
Тя разроши косата му и се съсредоточи в пътя.
— Всичко е наред, Тайлър. Нещата ще се оправят — обеща Джоана.
Когато паркира на алеята, Норман я чакаше отвън, ринейки сняг с лопатата, махаше с ръка към нея и се усмихваше. Тя изпита облекчение, когато го видя. Той й отвори вратата.
— Как мина? — Вгледа се в лицето й. — Толкова зле ли беше?
Джоана се засмя. Трябваше. Поне всичко свърши. Може би беше приела нещата около това училище твърде сериозно. Никога не стигаш до някъде, ако тръгваш отчаян.
— По-добре е да не говоря за това, но няма нужда да ти казвам, че се връщам на чертожната дъска.
— Оп! — каза Норман и я прегърна. — Имам новини. Опаковам една чанта с багаж горе. Чух се с Артър и заминавам, за да се срещна с него.
Тя се освободи от прегръдката му и хиляди нови притеснения се завърнаха в съзнанието й като си спомни за условията, които оракулът беше поставил. Това поставяше плановете за училището в по-далечна перспектива.
— Пожелай ми късмет! — каза Норман и се усмихна решително.
Имаха много малко време и ако Артър, който беше пазител на порталите, не можеше да им даде по-добро разрешение на проблема от това, което им беше казал оракулът… добре, нямаше смисъл да мисли за това сега.
— Той ще измисли нещо, зная, че така ще стане — каза Норман. — Всичко ще бъде наред.
Сякаш повтаряше думите, които тя беше казала току-що на Тайлър с почти същата убеденост.
Глава 37
Чудовището на края на света
Джормунгандер беше морският дракон, който спеше на дъното под Мидгард. Той се беше увил около средния свят и беше достатъчно дълъг, за да захапе опашката си и да оформи кръг. Последното го беше направил, докато спеше като бебе, захапало и смучещо палеца си. От зъбите му капеше кръв и черна отрова, която можеше да убие веднага. И се радваше на нелепите загадки.
А сега разполагаше с тризъбеца на Фреди.
— Трябва да се шегувате с мен! — каза Фреди на Келда. — Как, по дяволите, той се беше сдобил с него? Няма значение! Не ми обяснявай! Изтощен съм. И сега какво? Какво ще правим сега?
Тя примигна към него все едно той беше твърде бавен.
— Това е спешен случай! — каза тя и го погледна отстрани. — Трябва да дойдеш с нас долу и да го вземем, освен ако не желаеш да спасиш света.
И то точно когато Фреди си мислеше, че ще се наспи добре за дванадесет часа. Покри лицето си с ръце, пое си дълбоко въздух и леко перна с ръка Келда.
— Не можеш ли просто да… — направи жест с ръка, който казваше „Да се обърнеш“.
Келда грабна обувките си и се обърна към стената. Фреди се измъкна от леглото и намери чифт панталони, старателно сгънати на един стол. Явно бяха току-що изпрани благодарение на работливата им икономка.