— Да спася света? Как? Нямам магия! Никой от нас няма. Може би това не сте го обмислили достатъчно. И как изобщо ще стигнем до там?
— Ниф и останалите ни чакат на острова на Гарднър. — Келда обу обувките си и коленичи, за да ги завърже. — Само се приготви! Ще видиш.
— Добре — каза Фреди разсеяно. Дрехите, които Грациела беше изпрала, миришеха на омекотител с ухание на цветя, което му напомни, че трябваше да се обади на Герт, въпреки че не знаеше какво точно иска да й каже. Нямаше никаква идея какво ще прави с жените си. Жени! Винаги имаше много около него. Той се облече и взе един суитчър с качулка. Предполагаше, че все още ще бъде студено в долната част на света. Беше живял там известно време.
— Вече можеш да се обърнеш — каза той на Келда.
Тя се завъртя. Фреди отскочи назад и се задъха. Келда беше сложила голяма, страховита маска на бивол с два големи рога. Въпреки че маската беше мръсна и гумена, нейното преобразяване беше стряскащо. Тя насочи рогата си към него.
Фреди я изучаваше.
— Откъде взе това?
— От Дампстър — каза тя. — Харесва ли ти?
— Вземи я. Ще ни трябва.
Фреди отиде до гардероба и взе мобилния си телефон. Трябваше му точно това. Караше го да се чувства все едно се е върнал обратно в Асгард, когато светът беше млад и готов за предизвикателства. Реши, че ще звънне на Кристи на път за острова на Гарднър, за да й каже, че заминава по работа извън града.
Откакто Фрея и Ингрид бяха влезли през скритата врата в балната зала преди около една година, „Феър Хейвън“ беше изчезнал под кълбо от зеленина по средата на зимата. Дърветата и тревата бяха избуяли. Имаше бръшлян, дива лоза, пасифлора и други увивни растения. Някои бяха излезли дори от парниците в югоизточната част на къщата и поглъщаха всичко по пътя си. Лозите и мъха настъпваха бавно по земята, надолу към пристанището и към „Дракон“ — шестфутовата спортна яхта на Килиан, която беше издигната на каменни блокове, зазимена и покрита с корабни платна и приличаше малко на приготвена за погребение. Цялостното впечатление от Острова на Гарднър беше като една джунгла, която поглъщаше всички останки от цивилизацията.
Келда все още носеше маската и си проправяше път към предните стълби. Беше направена пътека през тревата към предната врата на замъка, която духовете отвориха с дублиран ключ. Вътре всичко беше останало недокоснато, покрито с фолио.
Фреди последва Келда в една празна стая с огромна картина от XIX век на стената, озаглавена: Рагнарок: Смъртта на Балдер. Една стрела пронизваше сърцето на Балдер, а той лежеше на земята с протегната ръка, заобиколен от Валкирии с бледи кожи и руси коси. Очите им бяха студени като стоманата на шлем. Той разпозна Брунхилда. Хили. Колко лукава и коварна беше тя! На картината държеше копие. Валкирии!
Влязоха в балната зала, където елфите ги очакваха, лежейки върху кадифени дивани и фотьойли. Тъмночервените завеси бяха вдигнати, прозорците бяха отворени и залязващото слънце осветяваше стаята.
— Не ставайте всички веднага! — каза Фреди.
Ниф се беше отпуснала в едно тъмнорозово кресло и вдигна поглед от списанието, което разглеждаше. Хвърли го на земята и се втурна към Фреди. Носеше зелена пелерина от сатен, бели ръкавици до лактите, косата й беше вдигната и една змия се увиваше около раменете й. Останалите елфи бавно тръгнаха към него, за да го поздравят.
— Има нещо различно — каза Фреди и се намръщи.
— Чисти сме — каза Ниф и му се усмихна.
Фреди направи гримаса. В единия край на балната зала стената беше грубо разрушена и се виждаше една дървена врата, върху която беше издълбано дърво. Отстрани имаше купчина от парчета гипсокартон, натрошени камъни и захвърлен на пода железен лост — същия, който веднъж Ингрид беше използвала, за да открие вратата на елфите.
— Пътят към Игдрасил — каза Вал — и Джормунгандер.
Той извади златен часовник от джоба си, погледна колко е часът и оправи вратовръзката си. Свен изпусна дим от пурата си, която миришеше на ябълков тютюн.
— И за тризъбеца — добави навъсено.
— Схванах — отвърна Фреди. Той внимателно изучаваше елфите, костюмите и реквизитите им и се усмихна. Бяха му липсвали.
Те го последваха до вратата. Той прокара ръка по заплетените очертания на цветя, птици и извиващи се клони на дървото, което стоеше като самотен остров в небето.
Ирдик се наведе и все още държеше пурата в устата си. Той им посочи малко място в долната част на вратата.