Затова толкова отчаяно искаше да успее да помогне на Тайлър да влезе в добро училище. Ингрид щеше да бъде щастлива със своя детектив, а Фреди — щеше да поскита, но в крайна сметка да намери подходящото си място в света. Оставаше само Фрея, чието бъдеще беше несигурно.
Джоана беше тяхна майка. Щеше да направи всичко, както трябва. Нали затова бяха майките, да целуват ударените места, да разбират сърдечните трепети, да осигурят меки възглавници след тежко падане. Но тук тя се беше провалила. Не беше успяла да предпази дъщеря си от злото. Може би, сега имаше шанс да се реваншира и да обърне съдбата. В крайна сметка, магическите й способности бяха свързани именно с това — да поправя нещата, които са се счупили. Никоя майка не би искала да надживее децата си и Джоана виждаше, че не е единствената, която прави това.
Щеше да бъде първата, която признава, че не е била перфектна майка. Дъщерите й я обичаха, но я държаха на дистанция от себе си, независимо колко усилия полагаше да се промени това.
До края те си оставаха загадъчни и непознати за нея. Особено Фрея — нейната светлина и търсещ дух, който имаше да даде толкова много любов, а тя я беше загубила.
С въздишка Джоана препрочиташе писмата, които беше написала предишната вечер. Подреди ги на бюрото си, където Ингрид лесно можеше да ги намери. В тях имаше инструкции как да се грижат за имението, да видят завещанието, което беше оставила. Всичко, което притежаваше, оставяше на тях. Надяваше се Ингрид да запази къщата и може би тя и Мат щяха да се пренесат все някога тук и да създадат семейство. Фрея почти нямаше нужда от пари, а Фреди още по-малко, но винаги беше добре да знаеш, че имаш малко наследство. Всички тези дълги години, които беше прекарала на земята, бяха някак изкуствени за нея и ако трябваше да бъде честна, дори децата й я бяха разочаровали — нито един от тях не се установи. Някак си всички бяха като изгубени. Дори Ингрид беше избрала да се влюби в смъртен, което щеше да й донесе само болка.
Погледна към снимките, които бяха окачени на стената за последен път. Прекрасните й момичета и една нова снимка от сватбата на Фреди и Герт във Вегас, Тайлър, който държеше малко пиленце в ръцете си и накрая снимка на Норман с очила върху челото. Той винаги щеше да бъде Норд, нейната северна звезда, вълната, която се беше разбила на нейния бряг. Джоана си спомни първата им среща. Тя беше на плажа на брега в Асгард. Беше заспала на пясъка под сянката на една скала. Студени капки вода по цялото тяло я стреснаха и тя внезапно се събуди. Когато отвори очите си, гледаше към лицето на Норман. Той се беше навел над нея и изтръскваше водата от себе си. Държеше нещо в ръката си.
— Това Ваше ли е? Духаше силен вятър на плажа — каза той, като държеше една звезда в ръката си.
Тя се усмихна. Да, нейна беше. Тогава носеше звезди в косите си, подарък от друг обожател. Но блясъкът на звездата избледня, след като се вгледа в очите му — толкова зелени и топли, с цвета на морето, и вече знаеше, че беше намерила своята безсмъртна половинка.
Скоро след това се появиха и децата — Ингрид, първородната; огнището в нейния дом, а после и близнаците; слънцето и небето — Фрея и Фреди.
Сега тя правеше всичко това за тях.
Излезе отзад, затвори плъзгащите се стъклени врати зад себе си и усети полъха на бриза. Може би това беше нейният начин да се сбогува. Тя се отправи боса по студения пясък и се насочи към водата. Наоколо нямаше никого. Влезе в леденостудената вода и внезапно изпита странна топлина. Магията й? Или нещо друго?
Червената й рокля се носеше във водата около нея и тя приличаше на разтворен мак, докато навлизаше все по-навътре в морето. Слънцето изгряваше и се отразяваше в очите й и тя започна да плува все по-далеч и по-далеч. Мускулите й се умориха и започна да се задъхва.
Обърна се обратно и видя дома си в колониален стил, един последен поглед преди края. Лежеше по гръб, оставяйки се на вълните да я носят, слънцето да огрява лицето й и да усеща успокояващото докосване на водата и пяната на вълните. Звукът от плискащата се вода й действаше успокояващо и приспивно. Дори и инстинктивно да искаше да се върне обратно, вече беше твърде далеч от брега.
Беше уморена.
Внезапно й натежаха всички животи, които беше живяла през цялото това време.
Усещаше как водата изпълва белите й дробове.
Не се съпротивляваше.
Значи това беше смъртта!
Пред очите й не минаваше живота й на лента, както всички казваха.
Чувстваше слънчевите лъчи върху лицето си за последно, хладната вода над нея и затвори очи. Това беше последният път, когато Джоана Бошан напускаше един свят и преминаваше към следващия.