— Аз съм невинна! Вие сте тези, които са виновни и ще страдате за това! — каза Бриджит, преди да я накарат да се изкачи по стълбата, опряна на един дъб.
Хората само изкрещяха обратно към нея. Палачът се изкачи след нея и постави качулката и примката на шията й. Преподобния Париш говореше за огън и сяра. Тук нямаше никаква милост. Ингрид сложи ръце на лицето си и се обърна към Трой, неспособна да гледа всичко това, спомняйки си как въжето се спускаше около собствения й врат. Тя шепнеше думите на магия за успокоението на Бриджит. Това беше всичко, което можеше да направи. Момичетата и тълпата бяха като обезумели. Имаше викове на радост и триумф, но също така и на страх. В задната част на тълпата двойките се целуваха и прегръщаха, когато си мислеха, че никой не ги наблюдава. Истерия. Секс. Смърт.
Екзекуторът я бутна надолу по стълбата и тя се залюля напред. Издаде слаб вик, спрян от примката, и мъртвешка тишина се възцари сред тълпата. Хората замръзнаха, ужасени от ставащото пред очите им и последствията от техните действия, като че ли внезапно бяха осъзнали колко брутално беше всичко това.
Единствените звукове се чуваха от давещата се Бриджит. Ръцете й махаха нагоре и надолу. Под качулката Ингрид видя изкривеното й лице, гърчещите се устни и изцъклените й червени очи. Струя кръв изскочи от гърлото й и плисна върху роклята й. След това остана неподвижна. Ингрид извърна глава.
Глава 45
Мъжът в бяло
Беше минала една седмица, откакто Фрея и Джеймс бяха хванати и отведени в затвора в Бостън. Сложиха ги в отделни килии. Фрея се беше свила на кълбо до една стена и притискаше полата си към носа и устата си. Мръсотията и миризмата почти я задушаваха. Беше в килия с други жени, които бяха обвинени, че си имат работа с дявола. Досега много от тях бяха признали, защото им беше казано, че ако го направят, както и ако посочат имената и на други вещици, може да се отърват от бесилото.
Не беше минал и ден и времето вече й се струваше като цяла вечност. Жените, които бяха признали, не бяха обръснати от глава до пети, за разлика от тези, които продължаваха да твърдят, че са невинни. Освен това не бяха оковани. Но като всички останали затворници и те бяха съблечени. Някои бяха разменили дрехите си срещу допълнителна храна. Влачеха се наоколо в мръсните си затворнически дрехи или седяха апатично до стената на мръсния под. Някои тракаха по масата, викайки съпрузите, децата си или някой приятел, който беше в съседна килия.
Фрея извика към Джеймс, но нямаше отговор. Опита отново, но й заповядаха да пази тишина. Фрея продължаваше да вика, докато гласовете не станаха груби. Но независимо от острите нотки в гласовете на съкилийничките си, тя продължи да вика, докато не се изтощи.
Всички се молеха и шепнеха наоколо. Някои дори опяваха. Затвори очи и обърна главата си към стената. Тя също се молеше, въпреки че досега не беше осъзнала това. Насили се да замълчи, да успокои дишането си и се опита да намери тишината в себе си. Някой сложи ръка на рамото й и тя подскочи. През сълзи се вгледа в жената. Отне й малко време, докато започна да различава очертанията на лицето и тялото й. Някога кожата й е била хубава и нежно кафява, а сега беше отпусната и сбръчкана, покрита с мръсотия. Пухкавото й лице беше отслабнало, а блясъкът в очите беше изчезнал. Беше облечена в дрипи и се взираше във Фрея с влажен поглед.
— Титуба! — прошепна Фрея. — Защо си тук?
А после си спомни — момичетата, обвинителите, процесът. Титуба беше една от първите жертви.
— Толкова много съжалявам! — проплака тя. — Той дойде при мен! Един висок мъж с бяла шапка. Даде ми една игла, за да му дам кръв и ме накара да се подпиша в книгата. Накара ме да го направя… Аз много съжалявам! — В очите й имаше нещо налудничаво. — Дяволът дойде! Той просто се появи и ме накара да го направя!
Младата жена беше ужасена от нещо или някого. От кого? От мистър Пътнам или от преподобния Париш? Или от някой друг? Кой е високият мъж с бялата шапка? Може би Титуба беше загубила ума си?
— Тихо, тихо, не плачи! — протегна ръката си към нея и я приспа. Остави я да лежи на пода. В коридора имаше слаба светлина зад масата. Надзирателят идваше с порциите вода и бисквити. Стомахът й се сви от глад.
Някой я повика по име и когато Фрея погледна натам, видя един мъж да стои до масата. Беше окован.
— Нейт! Какво правиш тук?
— Помогнах на Джеймс да те отведе далеч от тук. И ето, обвиниха ме, че правя заговор с вещица. — Той се поклони с глава. — Съжалявам за чичо ми. Но можах да го спра. Всичко беше идея на Пътнам от самото начало. Беше си го наумил. Дадох пари на Джеймс да те отведе колкото се може по-далеч от това място. Съжалявам! Не мислех, че Мърси ще ви открие.