— Ти си ни помогнал? Защо? След всичко, което ти причиних, когато те отпратих? — каза тя, спомняйки си събитията от един предишен живот.
Тя се беше влюбила в него, когато се беше представил като Бран Гарднър, но той я беше предал. Беше само трик, за да я накара да се влюби в него. Но тя обичаше Килиан и го беше предпочела пред Бран, както беше и в далечното им минало. В своето отмъщение Бран беше причинил много смърт и болести в Норт Хемптън, стоварвайки гнева на боговете върху града. Тогава тя го изтри от съзнанието и сърцето си завинаги или поне така вярваше.
— Не е ли очевидно? — той погледна към нея и тя можеше да го види по-ясно, наистина да го види — злото в очите му, любовта му към нея и дивото в него, което винаги я беше привличало… Локи. — Обичам те, Фрея. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам!
Думите му раздвижиха магията в нея и някак тя се озова извън мрачния и мръсен затвор и стоеше в горите на Асгард, в началото на всички времена. Беше млада, красива и сама. Вдигна поглед към звездите. Бяха толкова ярки и блестящи в тъмнината, а тя чакаше своята любов.
Стоеше там, красивият младеж, на когото беше подарила сърцето си. Името му беше Балдер и това беше преди всичко, преди отровата, преди разпадането на световете, преди Салем. Беше толкова отдавна, когато те бяха само духове, млади и жизнени.
Тогава той я целуна и тя цялата се изпълни с радост. Дрехите им паднаха на тревата. Тя го обгърна с ръце и ги сложи на силния му гръб, докато устните му целуваха гърдите й. Ръцете й бяха върху стегнатото му и горещо тяло. Бяха възбудени и влюбени и точно тогава по средата на интимността им…
Тя почувства нечии поглед върху себе си. Друг чифт очи. Но това не бяха очи на завист или ревност, а на любов. Тя отвори своите и там, в сенките на дърветата, стоеше Локи и ги наблюдаваше, както Килиан щеше да я гледа един ден, когато Бран я взе в леглото си. Един от тях винаги стоеше в сенките, наблюдавайки, докато тя беше в прегръдките на другия брат му. Един от тях винаги оставаше извън кръга, докато другите двама бяха хванати в прегръдка.
Когато това се беше случило толкова отдавна при раждането на Вселената, Фрея беше спряла, извикала и след това го беше отпратила. Отровната ревност разяждаше сърцето му и нарастваше през вековете, докато в един момент той не реши, че е време за отмъщение. Но може би имаше и друг начин, който щеше да ги спаси дори от това.
— Любов моя, не сме сами — говореше тя, докато той я целуваше. Благословеше я и тя знаеше, че ще продължи, но нямаше да я откаже да направи това, което си беше наумила и което смяташе, че може да ги спаси.
Отправи се към Локи зад дърветата. Щеше да отнеме болката в очите му. Щеше да замени ревността и гнева и вековното желание за разрушение и отмъщение с любов. Тя беше любов. Това беше любов. Тя го обичаше. Винаги го беше обичала. Така че протегна ръката си и се приближи до него.
— Любов моя — извика тя — ела при нас…
Глава 46
Обратно в заешката дупка
Бяха напуснали станцията преди много време и бяха изминали няколко нива в Необятното, но Фреди вече не можеше да си спомни колко точно бяха. Географията на Хелхайм му се беше изплъзнала, докато живееше в Необятното. Всичко, което знаеше, беше, че бяха слезли много надолу и ставаше все по-студено. Трепереше от студ и влага и нахлупи качулката на главата си. Елфите го следваха надолу и водеха безспирните битки помежду си.
Светлини мъждукаха, като ту се появяваха, ту изчезваха. Водата се стичаше на тънка струя по продължение на измамните оранжево-жълти тапети от 1970 г. Между нивата стълбите сменяха декора си — понякога пищни, но винаги с блед разкош — счупени свещи, мръсни свещници и обелени кадифени тапети, които бяха доказателство за разрухата, която отдавна цареше тук. Фреди предполагаше, че до известна степен това можеше да е резултат от разрушаването на моста Бофрир. Спря на една платформа и погледна назад към елфите.
— Защо казахте да не гледам в очите Феня и Меня, когато бяхме на станцията на жълтия път?
Келда се хвана за ръждивите перила на стълбите, които бяха просмукани от влага. Пое си въздух.
— Знаеш ли какво, Фреди, наистина мисля, че трябва да се връщаме. Може би тризъбецът ти не е там долу.
— Да — съгласи се Ниф. — Да се връщаме. И без това той не ти трябва. Тя загърна роклята си, а зъбите й тракаха. — Не сме и подходящо облечени. Замръзваме. Наистина трябва да се върнем.