Никой не беше виждал тризъбеца.
Помещението беше изключително тихо, повечето от килиите бяха празни, а вратите се люлееха широко отворени. Зад всяка врата мебелировката беше подредена така, че да създава усещане за лично пространство, но само в ограничен вариант: единично легло, светла маса, халогенна лампа и пластмасов стол.
На всяка платформа Фреди видя по една пералня и баня, няколко тоалетни чинии и мивки — всички бяха празни. Тръгнаха към последния етаж в скърцащия асансьор, но откриха, че и там всичко е пусто и изоставено. Килията на Фреди изглеждаше много по-изоставена — тестето с карти беше още на масата, неоправено легло и черно-бял телевизор.
Нищо. Никакъв тризъбец. Нито Килиан.
— Добре, тогава предполагам, че трябва да продължим надолу. Целият път до дъното на вселената, ако се налага — каза Свен.
— Предполагам! — отвърна Фреди.
— Не! — извика Ниф, но останалите елфи й затвориха устата с един поглед.
Скочиха в асансьора и натиснаха Б, за бутон. Вратите се затвориха зловещо и Фреди веднага започна да се поти в тясното пространство, което не можеше да го понася. Приличаше му на херметически затворен скафандър. Свали качулката си, за да диша по-добре, и започна да разтрива врата си. Когато се опита да натисне бутоните, които отговаряха за номерата на етажите преди следващото ниво, установи, че не работят, а това беше обезсърчително.
Асансьорът изскърца и той наостри уши. Пътуването сякаш траеше вечно. Ставаше все по-горещо и направо ужасяващо особено когато заседнаха внезапно и лампите изгаснаха, оставяйки ги в пълен мрак. Това се случи повече от един път и Фреди вече не се чувстваше толкова оптимистично настроен, че някога ще слязат. Всеки път той си представяше как щяха да се задушат и да изгният тук. Но беше твърде уплашен, за да го каже на глас от суеверие, че може да урочаса слизането. Лампите отново светнаха и те започнаха да се движат.
Докато продължаваха надолу към дъното на Вселената, Келда и Ниф се държаха здраво една за друга. Фреди, Свен и Ирдик втренчено гледаха бутоните над вратата, чакайки следващото изгасване на осветлението и звука динг, което увеличаваше още повече времето между етажите.
Докато Фреди гледаше Свен и Ирдик и уплашените Келда и Ниф, реши, че нежеланието на момичетата да излязат от асансьора по странен начин можеше да им помогне да стигнат успешно долу. След като всички излязоха, вратите се затвориха и асансьорът тръгна нагоре. Фреди натисна бутона за връщане, надявайки се, че проклетата дръжка щеше да се задейства, докато намерят Килиан.
Дъното на Вселената беше една дълга бяла стая, свързана с друга дълга бяла стая. Беше празна и миришеше на дезинфектант. Зад него елфите шепнеха по средата на поредния си спор. Той се обърна към тях и се намръщи.
— Какво става с вас двете? — попита той Келда и Ниф.
— Много съжаляваме, Фреди… той ни накара да го направим — каза Ниф.
Ирдик започна да я успокоява, като сложи ръка на устата й и избърса сълзите й.
— За какво говорите? — поклати глава Фреди. Имаше ужасно предчувствие. Нещо го човъркаше непрекъснато, откакто бяха влезли в бездната, но се стараеше да не му обръща внимание.
— Момчета, оставете това! Какво ти става!
Ирдик все още държеше ръката си на устата на Ниф.
— Уф! — каза тя с ужас в очите.
Междувременно Келда се опитваше да се освободи от прегръдката на Свен.
— Наистина съжаляваме, Фреди! Нямахме избор! — Накрая тя успя да се отскубне и сочеше към нещо, което стоеше зад рамото на Фреди.
— Добре дошъл у дома, Фрир — прозвуча зад гърба му зловещ тътнещ глас.
Глава 50
Дневникът на Фрея
Когато след час Ингрид и Трой се върнаха от гората, селището беше притихнало. А момичетата, които скитаха наоколо бяха изчезнали, вратите и прозорците бяха залостени. Провериха в странноприемницата. Мисис Ингерсол се изплъзваше от въпросите на Ингрид за тишината в селото. Жената каза, че хората спазвали ден на тишина и молитви.
Трой погледна към Ингрид.
— Не беше тихо преди час, когато дойдохме!
– На тогава мисис Ингерсол реши да съблюдава деня за тишина. — Тя се намръщи, излезе от стаята и се върна с хляб, плодове и сирене, които те бяха поискали, и им показа с жест да ги занесат в стаята си.
— Гласувам за лека дрямка — каза Трой и се излегна на леглото. Скръсти ръце зад врата си и наблюдаваше как Ингрид нервно пристъпваше наоколо. Беше уморена, но леглото беше твърде тясно. Трой изпълваше цялата стая.