Фрея и Мърси стояха на един от балконите до стената с децата на Пътнам, подредени до тях. Първа беше малката Ан, после останалите — от по-високите към по-ниските. Ан тайно протегна ръката си към Фрея. Тя я стисна здраво, за да даде увереност на младото момиче.
Натаниел Брукс и неговият приятел Джеймс Брустър стояха точно срещу тях на друг балкон, с шапки в ръце и сведени глави. Фрея също беше свела глава. От време на време тя вдигаше поглед и срещаше очите на Нейт. Той наистина ли гледаше към нея? Тя почувства как Мърси я сръчква с лакът, за да й покаже, че това е мъжът, за когото й беше говорила. Фрея усети онова странно гъделичкане по тялото си. Черните къдрици на косата му падаха над лявото му око. Той беше пленително красив. След като Томас закара четиримата млади хора обратно в селото, Нейт помогна на Фрея да слезе от колата, като джентълменски й подаде ръка. Неговото хващане беше силно и уверено и едновременно с това нежно. Вълна от чувства и енергия премина между двамата, когато ръцете и очите им се срещнаха. Фрея потръпна при спомена за Преподобния, но на устните й играеше закачлива усмивка.
Тя забеляза, че благочестивият Преподобен проповядваше срещу сребролюбието точно когато вчера тя и Мърси му занесоха златните свещи, които беше поискал за амвона. Отново погледна към Нейт, който извърна очи. Дали и той си мислеше нещо подобно? Погледна към Париш от страх, че могат да бъдат хванати за предаването на тези взаимни послания. Успокоила се, че Преподобния не беше разбрал за разменените погледи, тя отново обърна глава и видя, че този път я наблюдаваше не Нейт, а Джеймс.
По-късно следобед Фрея сложи наметката си, свали качулката си, взе кошницата си и тръгна да се разхожда без посока из гората. Един път в седмицата служителите на Пътнам имаха право на час уединение за молитва. Тя си проправяше път през боровете, дъбовете и буките, като се движеше надолу по малка пътека. От време на време спираше и коленичеше, за да откъсне една или друга билка, или някое цвете. Малко хора се осмеляваха да навлизат толкова далеч в гората, защото знаеха историите за отвличанията, които ставаха в района. Фрея не се страхуваше от местните индианци, колкото и страховити истории да беше чувала за тях. Някои хора ги наричаха диваци, езичници или дяволи. Но тя беше чувала също така, че част от пленниците им сами не искали да се завърнат към стария си начин на живот, след като били освободени. Предпочитали природния и естествен начин на живот — свободни от всички строги правила, които трябваше да следват в Пуританското общество. Фрея също мислеше, че свободата би й харесала. Слуховете и страховете на местните й дадоха повече лично пространство и тя остави съзнанието си да блуждае на воля. В тези гори тя беше свободна. Можеше да диша.
Чу как се пропукаха клонки и светкавично се завъртя. Една сърна бързо изскочи иззад дърветата. Тя се усмихна и продължи по пътеката, нашарена от лъчите на слънцето, докато не се натъкна на поляна. На границата с ливадата откри купчина камъни и седна да си отдъхне. Забеляза шипков храст наблизо, изправи се и тръгна към него. Шипките все още бяха на малки пъпки. Щяха да разцъфтят през юни с нежни бяло-розови венчелистчета като бузките на малките момиченца. И когато през лятото тези цветове опадат, щяха да се превърнат в шипки, които щяха да се използват за приготвянето на прекрасен мармалад или сироп за кашлица. Фрея се протегна, прошепвайки една дума, която самата тя не разбираше напълно и малката пъпка се откъсна от стеблото, като че ли беше издърпана от невидима ръка и падна в протегнатата й ръка. Тя се изненада, а после се стресна. Зад нея имаше някой. Продължаваше да стои неподвижно. Беше ли видял този някой какво направи току-що? Беше ли и той стреснат?
— Роса канина — произнесе нисък, мек глас. — Така се наричат.
Тя бързо се обърна, убождайки пръста си на един трън и изпусна пъпката на земята. Джеймс Брустър стоеше на поляната и се усмихваше.
— Вие се убодохте! — каза той. Взе ръката й и се опита да спре кръвта, която се стичаше по китката й.
— О! — Тя издърпа ръката си назад и засмука раната, опитвайки се да спре капките кръв.
— Какво правите тук? — погледна го тя.
Джеймс заговори бързо.
— Съжалявам, Мис Бошан, нямах намерение да ви стресна. Простете ми! Видях ви да се разхождате из гората, докато ние с Мистър Брукс помагахме на Мистър Томас за новата плевня. Трябваше да отида до реката, за да събера камъни. Когато стигнах там, видях мис Люис с най-голямата дъщеря на Пътнам. Малката падна в реката и се нарани. Тя ви вика. „Само Фрея може да го оправи“ — каза тя. Така че тичах, докато не ви намерих. Те се страхуваха, че ще имат проблем с мистър Пътнам, защото по това време момичето трябваше да си е вкъщи и да се грижи за децата.