Ингрид си спомни мъжете, които бяха дошли и стояха на входа и които определено бяха нервни. Те ги преценяваха, но гледаха към пътя, който водеше към селото. Може би бяха чакали каретата, която щеше да транспортира тримата обратно в селището. А двамата с Трой претърсваха гората и после се бяха върнали в странноприемницата на Ингерсол и задаваха въпросите си. По това време сигурно и тримата са били докарани в дома на мистър Пътнам, където вероятно щеше да се състои и процеса. Фермата му изглеждаше подходяща, тъй като беше в покрайнините. Отправиха се към къщата на Пътнам. Ингрид се притесняваше за медальона на гърдите си, откакто бяха излезли от Бостън. Мислите й се върнаха към Аби. Защо ги беше излъгала, за да помогне на Пътнам? Чудеше се как Фрея се беше забъркала с толкова злобни момичета и как сега си плащаше за това. Което идеално устройваше мистър Пътнам и целта, която преследваше. Трой се пресегна и стисна коляното на Ингрид и се усмихна — или по-скоро беше потреперване.
— Ще я намерим, обещавам! — каза той.
Когато влезете в град Салем, не може да не забележите Галоус Хил. Той се издига зловещо на хоризонта и когато някоя лодка, която влиза в пристанището, се отклони, тя се ориентира по хълма и музиката на Салем. Когато каретата приближи, под яркочервена луна небето порозовя.
На хълма се беше събрала малка група хора и тъмните им, безплътни силуети бавно се движеха. Хората гледаха нагоре към бесилото, за да видят тялото на обесеното момиче, чиито поли се развяваха.
Фрея Бошан беше обесена на 13-ти юни в понеделник, 1692 година. През XXI век името й за постоянно се появява в историческите книги.
Ингрид изпищя, а Трой рязко дръпна юздите и конят се изправи на задните си крака.
Глава 53
Смъртта на Пролетта
Фрея беше мъртва. Беше обесена в Салем. Когато пристигна в долния свят, кожата й все още блестеше, устните й имаха розово прасковен цвят, а косите й блестяха. Тя се изкачи до последния етаж на сивия небостъргач, облечена в робата, с която беше обесена, и шапката, която беше махнала от главата си, когато усети въжето да се плъзга по шията й. Отказа да носи памучната маска. Искаше всички да гледат лицето й, докато умираше. Искаше да осъзнаят чудовищното действие, което бяха извършили.
Когато асансьорът тръгна, тя разхлаби връзките на престилката си, махна корсета и съблече тежката риза и робата, изритвайки всичко в единия ъгъл. Остана само по долна риза, която беше избродирала сама с разноцветни цветя. Искаше по-бързо да стигне до последния етаж. Рецепционистката посочи офиса на Хелда и леко вдигна очи. Когато Фрея приближи до вратата, отвътре чу музика. Разпознаваше резките промени в ритъма, нотите и сребърните звуци от цигулката и челото, стряскащото кресчендо на Четирите сезона на Вивалди. Това беше Пролет и имаше много специфично соло, ефирно, изключително секси и драматично. Тогава чу мърморене. Отвори вратата, след като никой не чу почукването й. Музиката, която вътре се чуваше по-силно, направо я връхлетя.
— Лельо Хелда? Ехо! Здравей!
Концертът на Вивалди свърши и стаята утихна. Тогава Фрея чу мърморене и някой излезе от килера.
Фрея се стресна.
— Мамо? — шокирана попита тя. — Какво правиш тук? — Внезапно разбра. Майка й беше в долния свят.
Душа за душа. Живот за живот. Смърт за смърт.
— Не! — настояваше Фрея. — Това моята съдба. Не можеш…
Джоана прегърна хубавото си момиче, махна къдриците от лицето му и я разцелува.
— Вече беше направено, скъпа. — Тя хвана Фрея за ръката и я заведе до бюрото на Хелда. Започна да търси в бъркотията от документи, докато се натъкна на една плътна черна книга и прочете заглавието й „Книга на мъртвите“, написано на избледняващ златен лист. Отвори я, прокара пръст надолу към колоната с последните приети и посочи името си, изгравирано на последния ред.
— Не се очаква майките да надживяват дъщерите си — каза Джоана.
Фрея непреклонно поклати глава.
— Мамо, не!
— Винаги ще бъда с теб, скъпа моя. — Джоана хвана лицето на дъщеря си в дланите си. — Винаги!
Джоана усещаше любовта, изпълнила майчиното й сърце. Най-накрая тя беше тук — все още толкова жива; като Пролетта на Вивалди.
От коридора се чуха силни звуци и шум — рецепционистката протестираше — и когато вратата се отвори, Джоана не можа да повярва на очите си.
— Норман! — каза тя. — Какво правиш тук? — Изглеждаше така, сякаш е уловил пленник в мрежите си. — Това Один ли е?