Вместо отговор тя се отпусна надолу върху него, поемайки го бавно вътре в себе си, задъхана от болката, докато той проникваше в нея бавно, много бавно, веднъж и после още веднъж. Тя плачеше от болка и удоволствие — ръцете й бяха на раменете му, а неговите обгръщаха гърба й. Внезапна атака и после оттегляне, само за да влезе след това отново плавно в нея. Този път тя изстена.
— О!
— Наранявам ли те?
Тя поклати глава и обви краката си по-плътно около тялото му. Мислеше си, че беше искала това… точно това, нуждаеше се точно от това. Той я любеше в началото нежно, а след това по-дълбоко и по-бързо, а тя искаше още по-ненаситно. Мат я придърпа надолу към тялото си и тя отново се задвижи, а после… избухна като звезда. Ингрид цялата се беше превърнала в едно огромно чувство, което дойде като една надигаща се вълна, разбиваща се в брега. Всичко беше ярка светлина и удоволствие, докато Мат стенеше и викаше името й, свършвайки в нея…
И двамата трепереха и все още не можеха да се успокоят.
Защо беше чакала толкова дълго, за да го направи?
Вероятно, защото беше чакала него…
Легнаха на леглото, задъхани, хлъзгави и изтръпнали, гърчещи се като риби на сухо. Ингрид сложи глава на гърдите му. Мат въздъхна и измърка от удоволствие в ухото й.
— Ммм! Радвам се, че се върна. Никога повече не ме напускай, Ингрид! — каза той, докато се унасяха в сън.
На следващата сутрин тя се събуди от целувките и докосването му и скоро бяха отново там, откъдето започнаха. И втория път беше още по-хубаво. След това се отправиха към кухнята, за да се подкрепят със закуска. Имаше един пакет замразени палачинки и хайвер в хладилника. Мат не си спомняше кога ги е купил. Чудо или магия? Нямаше значение. Те закусиха все още голи и не можеха да спрат да се докосват. Той я погали по слабата, но едновременно с това силна ръка.
Ингрид отпусна глава на рамото му.
Удоволствието си струваше болката.
Глава 55
Оставени назад
В малката си кола Фрея пееше заедно с Дан Ауербах „Прибирам се у дома“, докато караше нагоре по ветровития хълм. Както се пееше в песента, тя също беше прекарала далеч от дома твърде много време. Беше прекрасно да прекара последния месец в Норт Хемптън.
Беше си вкъщи.
Чувстваше се комфортно сред познатите неща. Но радостта й не беше пълна. Повтаряше думите от песента и гледаше през прозореца, опитвайки се да убеди себе си, че е взела правилното решение.
Този район в покрайнините на Норт Хемптън беше хълмист, обрасъл с гори, през чиито пролуки можеше да се види океана и Остров Гарднър и това беше страхотно, мислеше си тя.
Фрея паркира колата встрани на пътя и грабна цветя и бутилката с вода от предната седалка. Застана пред тежката обкована врата и изправи раменете си. Използва времето, за да се поразходи из сенчестите алеи. Топъл и влажен морски бриз галеше бузите й. Тревата беше свежа и зелена, кипарисите проскърцваха, а дъбовете шепнеха. Тишина!
Не беше сигурна какво е станало с Нейт Брукс и Джеймс Брустър, но имената им не присъстваха в списъка на обесените по времето на лова на вещици в Салем. А и чувстваше, че могат да се срещнат скоро.
Но днес не мислеше за момчетата. Видя, че има и други посетители, които се разхождаха по виещите се пътеки или стояха до гробовете на любимите си хора. Някои от могилите датираха от 1800-ната година. Имаше ангели и херувими за децата, украсени кръстове, мавзолеи и обикновени паметници, изработени от розов, сив и бял мрамор. Гробището се намираше точно на върха на хълма с гледка към морето и от един от далечните му краища можеше да се види къщата на Джоана на брега в далечината. Беше под сянката на три вечнозелени дървета, където едно до друго бяха погребани телата им. Бяха открити в морето. И двамата се бяха удавили. Сложиха ги в един ковчег, с преплетени ръце.
Фрея махна увехналите цветя от вазите пред плочата, напълни ги с прясна вода и сложи свежите цветя в тях. Жълти рози, което означаваше, че й липсват. Тя коленичи на тревата пред гроба. Децата на Бошан избраха най-семплия вариант за надпис на паметника. Фрея знаеше, че Джоана не обича натруфени изречения, затова изпусна всички прилагателни. "Как човек може да се побере в едно просто изречение?" — беше попитала един път майка й. Под името на ДЖОАНА БОШАН беше гравирано „Богиня на Земята“, а под името на НОРМАН БОШАН — „Бог на Морето“.
Фрея притисна ръцете си върху тревата пред гроба на родителите си. Знаеше, че са доволни, защото бяха заедно в Подземния свят. Обещаха да ги посещават в сънищата им, но досега не ги беше виждала. Чудеше се дали изобщо някога ще може. Дори спомените й от долния свят бяха започнали да избледняват.