Почувства една ръка на рамото си и когато се обърна, видя брат си, Фреди. Тъгата беше и в неговите очи. С него беше и Ингрид.
— Съжаляваме, че закъсняхме — каза сестра й и добави и техните цветя във вазите. Бяха заедно. Прегърнаха се. Останаха сами, но все още бяха едно семейство.
Нямаше нужда от думи.
Глава 56
Една сватба сред всички погребения
Беше май. Роклите на шаферките се вееха в краката им от вятъра, а косите им докосваха бузите им. Държаха букети с теменужки, астри и ириси, а вълните на морето мощно се разбиваха на брега зад тях. Ингрид и Хъдсън не бяха избрали ужасни пастелни цветове — нямаше праскова или лимонено жълто. За сметка на това, дрехите бяха в наситено морско синьо.
Ингрид сияеше, без да знае, че Фрея беше сменила колието й, така че да стои малко по-ниско, отколкото беше предвидил дизайнерът. Табита стоеше до Фрея и изглеждаше особено изящна, въпреки че преди няколко седмици беше родила.
Церемонията се състоя на брега на морето под терасата на френския ресторант „Ла Плаж“, където след това щеше да бъде приемането на подаръците. Въпреки вятъра беше прекрасен летен ден, драматични вълнисти облаци се издигаха в небето. „Златното струнно трио“ на Норт Хемптън — сестри, в чиито коси имаше малки бели цветя, започна да изпълнява „Серенада“ на Шуберт.
Ингрид се чувстваше завладяна от цялата тази красота около себе си и се радваше, че двамата ще разменят обетите си. Фрея й намигна и Ингрид инстинктивно започна да търси лицата на родителите си сред гостите, преди да осъзнае грешката си. Опитваше се да забрави. При всеки хубав повод се появяваше това ужасяващо осъзнаване, че тях вече ги няма, но болката не отслабваше.
Гостите притихнаха. Красивият млад кмет на Норт Хемптън Джъстин Фронд пристъпи напред и всички се обърнаха към него в очакване. Ингрид усети, че очите й се пълнят със сълзи, докато Скот слизаше надолу заедно с родителите си. Баща му имаше същите широки рамене като неговите, но той имаше чаровната усмивка на майка си.
Тя се обърна към гостите, където Фрея и Фреди седяха заедно с Мат. Помаха му и слънцето проблесна върху годежния й пръстен. Тя изтръпна от удоволствие, чувствайки малкото кръгче на пръста си. Щяха да се оженят през есента. Времето им заедно щеше да бъде кратко, брутално кратко в контраст с дългия живот, който беше пред нея, но Ингрид вече беше разбрала, че няма радост без страдание. Смяташе, че ще може да преодолее болката от загубата му, защото щеше да изпита радостта от това да бъде негова съпруга, колкото и дълго да продължеше това. Не се притесняваше за бъдещето, живееше в настоящето. Искаше бебе толкова много. Някой, който щеше да запълни празнотата в сърцето й след загубата на родителите й, макар че порталите на времето бяха отворени.
Ингрид изучаваше гостите. Изглеждаше така, сякаш всички жители на малкия град бяха дошли. Дори ужасният и отблъскващ Блейк Аланд по някакъв начин се беше озовал в списъка с гостите. Как е могло да се случи? Трябваше да пита Хъдсън след това. Забеляза началникът на Фрея, Сал, приятелката на Фреди — Кристи, с децата си Макс и Хана; Грациела, Хектор и Тайлър също бяха там. Ингрид беше попитала Хъдсън дали може да покани и двамата — Мат и Мариза. „Давай!“ — беше казал той. Мариза я беше посетила в библиотеката, за да поднесе съболезнования за родителите й и да остави една торта. Разказа на Ингрид как самата тя беше загубила своите в катастрофа, когато е била тийнейджър. „Никой не може да разбере какво е да си сирак, ако не го е преживял. Много е трудно.“ Оттогава те станаха приятелки. Мариза дори я запозна с приятеля си, банкер от града.
Музиката се усили. Фреди хвана погледа на Ингрид и й се усмихна. Той също имаше нов пръстен на ръката си. Мат тръгна към нея и й кимна с глава към Хъдсън, който вървеше по пътеката, облечен в елегантно ленено сако, хванал под ръка майка си. Мисис Рафърти носеше прозрачно бледорозово шалче, което стоеше идеално на розовия й костюм от Шанел и на русата й прическа.
Внезапен порив на вятъра дойде от морето и мисис Рафърти трябваше да сложи ръка на шалчето си, за да го задържи, а няколко цветчета от букета на Ингрид хвръкнаха и кацнаха на раменете на Фрея и Фреди.
— Мамо? — прошепна Фрея. — Това трябва да е, тя обожаваше божури.
Хъдсън зае мястото си срещу Скот. Кметът стоеше срещу тях с широка усмивка. Малкият Тайлър, облечен в черен костюм, който го правеше да изглежда по-възрастен, се приближи с възглавничка, върху която бяха пръстените.