— Какво ти любопитство, Франсис! — възмути се момчето и гласът му се задави от обида. — Не разбираш ли, че писмото би могло да има нещо общо с Реа?
Франсис млъкна като ударен.
— Какви ги говориш? — попита след малко той и помогна на братчето си да се измъкне иззад писалището.
— Писмото, което държиш в ръката си, е пристигнало в Кемъри само преди минути. Бях на вратата на кабинета и чух татко да казва на лакея, че никой, ама никой не бива да узнае за получаването му.
Погледът на Франсис се отмести от лицето на Робин към писмото и в очите му се изписа съмнение.
— Е, и? Татко има много делови интереси, които не те засягат.
— Татко заповяда на лакея да мълчи дори пред мама — възрази остро Робин. — А той никога не е имал тайни от нея.
— Решението е негово и ние не бива да го поставяме под въпрос — нито пък мотивите му — каза строго Франсис. Не искаше да признае, че поведението на баща им е било наистина странно.
— Татко не слезе в салона за чай, нали? — попита ядосано Робин, макар че и самият той не знаеше какво би трябвало да предприемат. — Иначе нямаше да дойдеш да ме потърсиш тук.
— Сигурно вече е там и се пита къде сме.
— Не — възрази твърдо момчето. — Татко тръгна към обора.
— Откъде знаеш? — усъмни се Франсис и хвърли бърз поглед към писмото в ръката си.
— Защото го видях да тича към частните си покои и още по пътя да сваля жакета си. Никога не е бързал така. И причината е в писмото. В очите му светеше неудържим гняв — обясни развълнувано Робин и хвърли уплашен поглед към вратата, сякаш баща му беше застанал там и го слушаше. — Прочети го, Франсис — реши се внезапно той и подръпна брат си за ръкава. — Прочети писмото!
Франсис се взираше като хипнотизиран в тайнственото послание. Знаеше какво го очаква, ако отвори частната кореспонденция на баща си, но надви страха си и разтвори сгънатия лист.
Дук Кемъри препускаше на изток, право към огромния стар дъб, споменат в анонимното послание. Подозрението му по отношение на похитителите се бе превърнало в ужасяваща увереност, защото много малко хора знаеха за съществуването на старото дърво, да не говорим за тясната пътека, която се виеше през долината и заобикаляше езерцето в задния й край. Там се издигаше огромен дъб, чиито клони бяха хвърляли сянка още над първите обитатели на Кемъри.
Долината, в която растеше дървото, беше преживяла много кръв и насилия. Тук бе проляна кръвта на саксонските въстаници, избити от калените в безброй битки нормански нашественици. Битката беше станала преди около седемстотин години, в ден, подобен на днешния, когато вятърът гонеше сиви облаци и огромният дъб не правеше сянка. Легендата мълвеше, че стотина крепостни, предани до смърт на лорда си, се сражавали цял ден под стария дъб с ръждясали коси и сърпове и паднали под мечовете на завоевателите. Когато паднал и господарят им, той проклел с последния си дъх норманските убийци и всичките им наследници.
Проклятието беше останало без последствия, но никое поколение от семейство Доминик не го беше забравило. Защото умиращият саксонски лорд беше предрекъл, че един ден ще се върне, за да отмъсти, и под дъба ще се лее норманска кръв, която ще се смеси с кръвта на падналите саксонци.
Люсиен видя дъба отдалеч, но дори не помисли за старото проклятие. По-важното беше да откопчее кобурите на седлото. После претърси долината за признаци на засада, защото беше сигурен, че враговете са му заложили коварен капан. Всеки, който го видеше тук, щеше да го сметне за луд или най-малкото за лекомислен, защото беше тръгнал на сигурна смърт. Много хора щяха да си кажат, че сам си е виновен, но той знаеше, че просто няма друг избор. Ако искаше да види дъщеря си жива, трябваше да го направи.
В писмото пишеше кратко и ясно, че ако не дойде сам, Реа Клер ще бъде убита. И тогава той ще бъде отговорен за това кърваво дело.
Когато наближи дъба, Люсиен си каза, че похитителите лесно могат да предвидят действията му. Те би трябвало да знаят, че бащата никога не би рискувал живота на дъщеря си. Той идваше сам в ръцете на враговете си, но нямаше какво друго да стори, освен да изпълни желанието им и да замени своя живот срещу този на дъщеря си.
Все пак дук Кемъри не беше глупак и нямаше намерение да се предаде лесно. Преди да пожертва живота си, трябваше да бъде абсолютно сигурен, че дъщеря му е здрава и читава.
За нещастие Люсиен Доминик нямаше шанса да застане лице в лице със смъртния си неприятел. Само на няколко метра от стария дъб той бе улучен от внезапен пистолетен изстрел. Куршумът се заби в рамото му и жакетът му се обагри в кръв. Става Богу, раната не беше дълбока, нито толкова опасна, колкото изглеждаше.