До идването на Реставрацията, когато парламентът възстановя монархията и Чарлз II се завърнал триумфално в страната си, младият дук Кемъри станал възрастен мъж. Той се завърнал в родината със своя крал и с богата френска съпруга, която отново напълнила ковчежетата на фамилията. Първата му работа била да си поиска обратно Кемъри.
Оттогава беше минал повече от век. Сто години мирен труд, сред радостите и мъките на всекидневния живот, бяха омекотили каменните стени на Кемъри. Къщата беше пълна с щастие и смях. В стаите й не отекваше ехото на миналите трагедии, най-малкото в този весел пролетен ден на 1769 година.
— Иха-а-а-а! — Ужасяващ вик наруши тишината на потъналата в съзерцание розова градина, където жълти и златни цветове разпръскваха ухание в топлия следобеден въздух и пчелите пиеха нектар от лилиите, които обграждаха каменната пътека.
Двойката, която разговаряше толкова сериозно край езерцето с лилиите, буквално онемя от този смразяващ кръвта вик. Само миг преди това двамата млади бяха обгърнати от идилията на любовта. Мекият копринен шарф, увит около шапката на момичето, обгръщаше като в рамка безупречния му профил. Младият мъж не можеше да откъсне очи от единствения златен кичур, паднал на снежнобялото рамо. Роклята от светлосиня дамаска беше обшита с дантели от Шантии и падаше на меки вълни над богато избродираната фуста. Зашеметяващата красота на младата дама се подчертаваше още повече от пълната с цветя кошница, която тя носеше. Изисканият джентълмен също подхождаше чудесно на картината. Той носеше отлично ушит сюртук от най-фино платно с цвят на канела, обточен със златен ширит. Жилетката и панталонът бяха обшити със златни конци.
Ала лицето под грижливо напудрената перука изразяваше неподправен ужас. Погледът му беше втренчен в живия плет от люляк, който продължаваше да се люлее.
— Велики Боже! Какво беше това, по дяволите? — опита стъписано той, когато едно дебело пони, цялото на петна, прескочи живия плет и остави след себе си бъркотия от счупени клони. На гърба на понито се видя за миг момче, вкопчило се в гривата.
— Какво, по дяв… Внимавайте! Искам да кажа… — започна отново джентълменът и замлъкна, защото в този миг масивното високопланинско пони го блъсна с все сила и го запокити настрана. В следващия миг кончето и ездачът бяха вече далеч, но вятърът ясно донесе смеха на малкия дявол.
Уесли Лотън, граф Рендейл, се изправи с усилие на крака и се запрепъва към брега на езерцето. От изискания му сюртук се стичаше ледена вода, една упорита водна лилия се беше увила около обутия му в копринен чорап прасец. Отначало лицето му изразяваше такова смайване, че неволно предизвикваше смях, но само след миг се разкриви от гняв, особено след като придружителката му не можа да се сдържи и също се разсмя.
Лейди Реа Клер Доминик стоеше на сигурно разстояние от водата и се тресеше от смях. Знаеше, че неудържимият й кикот е смъртна обида за изискания джентълмен, но не смееше да му предложи помощта си, защото така щеше да го обиди още повече. Бедният Уесли е извън себе си от гняв, каза си Реа и прехапа устни, за да потисне веселостта си.
— Реа Клер, как можете да се смеете! Само да пипна този малък дявол, непременно ще му извия врата! — изруга тежко обиденият граф и предпазливо излезе от езерцето. Щом стъпи на твърда земя, задърпа сърдито лилията от крака си. — Ще ме извините, но това е непростима дързост. Младежът заслужава един добър пердах — изръмжа той и прибави през стиснати зъби: — Ще ви бъда много признателен, ако най-после престанете да ми се надсмивате, Реа Клер.
— О, Уесли — изпъшка Реа, която напразно се опитваше да задуши смеха си, — изглеждате толкова смешен, особено когато разтърсвате крак като измокрен от дъжда заек. Простете ми, но проста мога да се удържа.
— Не намирам, че това е смешно…
— Лорд Робин! Лорд Робин, върнете се веднага! Веднага, казах! Този път ще се разправя с вас веднъж завинаги, лорд Робин! — изрева разярено главният градинар, който изскочи от дупката в плета с вдигнат юмрук. Но в следващия миг спря и огледа смаяно опустошената си градина. Очите му се разшириха още повече, когато забеляза жалката фигура на граф Рендейл, мокра и омазана с тиня. — Бог да ни е на помощ — промърмори той и свали шапка. После погледът му се насочи към младата красавица, застанала до кипящия от гняв джентълмен, и белокосата му глава се сведе, за да прикрие избликналия на устните му смях. — Простете, лейди Реа, но ви моля да ми каже те в каква посока изчезна младият лорд Робин.