— Разбира се, Роули. Вие сте олицетворение на здравия разум — отговори безизразно Сабрина. Само дукът разбираше какво става в душата й. Жена му кипеше от гняв.
— Благодаря ти, Роули — рече дукът и тонът му беше недвусмислено отпращане. Даже закоравялата Роули нямаше как да не го забележи. — Дукесата ще се погрижи за мен. Нищо лошо няма да се случи.
— Ами добре, щом така смятате, Ваша светлост — отговори с обида в гласа Роули, която не обичаше друг да се грижи за пациентите й, дори ако това беше самата дукеса.
След като вратата се затвори зад гърба й, дукът се обърна към жена си, която седеше в креслото насреща му, изправена като свещ. Нямаше защо да гадае, за да разбере на какво се дължи шевът й.
— Проклет да си, Люсиен — проговори дрезгаво Сабрина, едва сдържайки гнева си.
Точно така. Люсиен знаеше какво ще последва. Сабрина скочи и се запъти към него.
— Как се осмели да скриеш това от мен? Как се осмели да тръгнеш на сигурна смърт, без да ми кажеш и дума? Знаеш ли как се чувствам сега? — Виолетовите й очи се напълниха със сълзи. — Проклетите ти братовчеди щяха да те убият. Ако не се бяха намесили синовете ти, сега щеше да си мъртъв. О, Люсиен — прошепна с болка тя, — ако си беше отишъл от нас, нямаше да го понеса. Защо ме поставяш в такова ужасно положение? Трябваше ли да избера между теб и дъщеря ни и след това да ви загубя? Не знам дали някога ще ти простя, Люсиен.
Дукът само присви уста, за да посрещне гнева на жена си. Знаеше, че този гняв е роден от загрижеността й за него, от тъгата й по изгубената дъщеря. Знаеше обаче и че не е могъл да постъпи по друг начин. Ако беше узнала какво пише в писмото, Сабрина щеше да тръгне с него и да размаха шпагата със същата ярост като сина си. Това не беше нейна битка: Кейт и Пърси бяха негови роднини и той нямаше право да излага съпругата си на опасност.
— Трябваше да се справя сам, Сабрина. Аз познавам Кейт и Пърси. Достатъчно често съм заставал срещу тях — напомни й спокойно той. — Те са мои роднини и аз ще се справя с тях сам. Никой друг няма да го направи.
— Реа е моя дъщеря. Забрави ли, че аз съм я родила? Имам същото право да застана срещу тях, каквото и ти.
— Вече няма значение правилно ли съм постъпил или не. Всичко свърши. Те искаха да заловят мен, не да ми върнат Реа. Ако бяха разкрили пред мен истината за отвличането й, щях да отнеса наученото със себе си в гроба. Но в едно си права — продължи със съвсем друг тон той: — Ако не бяха синовете ми, сега нямаше да стоя тук и да слушам обвиненията ти.
Сабрина помилва бузата му, без да се плаши от дълбокия белег.
— Всеки ден щях да умирам по малко, всеки дъх щеше да бъде агония, ако ме беше оставил сама, Люсиен. Срамувам се от егоизма си, но единственото, което искам, е да останеш завинаги с нас. Гневя се, защото разбрах колко съм ранима. Не знам какво щях да правя без теб, сърце мое — призна тя и потиснато сведе гордата си глава. — Какво ще правим оттук нататък, Люсиен? Не знаем повече от преди.
Дукът погледна към високия прозорец, зад който се простираха земите на Кемъри. Сабрина беше права — днес не знаеха повече от вчера. Но поне познаваха лицето на врага. Вече нямаше съмнение, че Кейт и Пърси са отговорни за отвличането на Реа Клер. Днес бяха успели да избягат, но не можеха да се крият вечно. Скоро времето им щеше да изтече и тогава той щеше да го чака.
— Боя се, че братовчедите ми още не са довършили пъкленото си дело — прошепна той и целуна дукесата по челото. Тя облегна глава на рамото му и той я притисна към здравото си рамо.
Двамата стояха дълго така, докато дукът размисляше каква ще бъде следващата и решителна стъпка на Кейт и Пърси. Спомни си какво беше казал един от наемниците. Дали думите му означаваха, че Реа вече не е между живите? Или само, че той ще умре и никога вече няма да види дъщеря си? Каквото и да беше, той не смееше да го каже на Сабрина.
— Татко? — обади се колеблив глас откъм открехнатата врата. — Чуках, но вероятно не сте ме чули. Искахме само да разберем как си.
— Франсис заекваше от вълнение. Никой не знаеше как ще ги приеме дукът.
— Влез, сине — проговори меко Люсиен и им протегна ръка.
— Робин също е тук — допълни бързо Франсис.
— Влезте, деца — повтори дукът и на лицето му грейна усмивка. Робин се мушна покрай големия си брат, хвърли се в протегнатите ръце на баща си и скри лице на гърдите му.
— Няма нищо, Робин, всичко свърши — прошепна през сълзи дукесата. — Татко ти се гордее с теб. Гордее се и с двамата си сина. Ако не бяхте вие… — Тя не можа да завърши изречението си.