— Нали няма да умреш? Обещай ми! — изплака Робин и раменете му потръпнаха.
— Не, разбира се, че няма. И това е благодарение на теб и на Франсис — рече дукът и погледна големия си син право в очите. — При дадените обстоятелства и като се има предвид моето поведение, не мога да обвиня нито теб, нито Робин, че сте преровили писалището ми. — Като забеляза, че Робин се готви да го поправи, дукът се усмихна. — О, съжалявам, момчето ми. Знам, че държиш да поемеш цялата отговорност за стореното. Искаш да ми кажеш, че Франсис изобщо не е участвал в тази част от заговора, нали?
— Трябваше да дойдете при мен, мили мои — проговори укорно дукесата и в гласа й прозвуча част от старата обида, че децата й не са сметнали за нужно да се обърнат към нея.
— Съжалявам, мамо, и моля за прошка, че те обидихме. Единственото, което исках, беше да те предпазя от опасността. Трябваше веднага да последваме татко и ти щеше само да ни пречиш — отговори Франсис и загрижеността му за майката беше толкова очевидна, че дукесата не можа да се разсърди на думите му. Въпреки това момъкът не беше подготвен за смеха, в който избухнаха и двамата му родители.
— Ето че заприличаха на ангелите пазители Джон и Уил Тейлър! — провикна се дукът и Сабрина отново се засмя. Но само двамата знаеха на какво се смеят.
Робин вдигна мокрото си от сълзи лице и погледна объркано родителите си. Вслуша се в смеха им и на лицето му изгря колеблива усмивка. Баща му със сигурност нямаше да умре, щом се смееше така безгрижно.
— Току-що говорих с Батърик — рече Франсис. — Съобщи ми, че ратаите са открили зад хълма следи от карета. Проследили ги чак до шосето. Позволих си да им заповядам да претърсят всички пътища, които извеждат от долината. Дано някой от селяните ги е видял. Не може да не им направи впечатление, ако някоя карета се движи с голяма скорост.
— Добре се справяш, Франсис, благодаря ти — похвали го дукът, но като видя загриженото му лице, попита: — Какво те тревожи, синко?
Франсис понечи да отговори, но сведе смутено глава и дукесата беше готова да се закълне, че е видяла сълзи в очите на наследника на Кемъри. Ала когато отново вдиша глава, в синия му поглед светеше само гняв и неразбиране.
— Просто не проумявам как нашата собствена плът и кръв може да ни причинява такива злини. Защо Кейт и Пърси стигнаха дотам да отвлекат Реа Клер? Не мога да си представя, че на света съществуват толкова лоши хора. Защо ни карат да страдаме? Какво сме им сторили? Някога всички сте живели в Кемъри, нали, татко? Те са част от семейство Доминик. Имаме едни и същи предци и въпреки това се опитват да ни унищожат. Защо? И защо точно Реа? Тя е толкова мила и нежна, не е в състояние да убие дори муха. Кълна ти се, татко — обеща тържествено Франсис и в този миг заприлича досущ на баща си, — ако посмеят да й сторят нещо, ще ги убия със собствените си ръце. И никой няма да ми попречи. — Днес следобед Франсис беше познал вкуса на кръвта и инстинктивно усещаше, че няма да е за последен.
Преди родителите му да успеят да реагират на предизвикателството, младежът се завъртя на токовете си и излезе от стаята. Робин така си и остана с отворена уста.
— Проклети да са! — изсъска разярено дукесата. — Ето че успяха, и то по начин, който и самите те не са очаквали. Отнеха невинността на Франсис. Той се научи да мрази, Люсиен, и това ме плаши. Щом успяха да заразят със злобата си Франсис, какво ли са сторили на Реа? Как ли са омърсили невинната й красота, какво е станало с чистотата й, която беше неотменима нейна същност? О, мили Боже, прости ми — проплака тя, — но понякога се моля дъщеря ми вече да не е между живите! Моля те, Люсиен, кажи ми, че не бива да мисля такива неща! Обещай ми, че Реа Клер ще се върне при нас неопетнена!
Люсиен Доминик прегърна жена си и сина си и силно ги притисна до гърдите си. Не можеше да даде това обещание. Можеше да ги утеши само със силата и топлината на прегръдката си.
Кемъри утихна. Тежките кадифени завеси в работната стая на дука спираха нощния студ. Люсиен Доминик се взираше замислено в пламъците на камината. Единствения шум в стаята идеше от равномерното тиктакане на часовника, поставен върху перваза. Към него се прибавяше и пращенето на цепениците, които бавно догаряха.
Франсис беше прав. Карета, носеща се с бясно темпо, наистина беше видяна в едно малко стопанство югоизточно от Кемъри. Това беше станало преди няколко часа, а сега минаваше полунощ. Търсенето щеше да почака до зазоряване.
Дукът беше подпрял лакти на тапицираната облегалка на креслото си и държеше главата си с две ръце. Никога досега не се беше чувствал толкова безпомощен. Не бе посмял да сподели с жена си страховете, които го мъчеха.