Не можеше да разруши последната, отчаяна надежда на Сабрина, като я предпазваше да не пропадне в мрака на безумието. Със свойствения си оптимизъм дукесата продължаваше да вярва, че дъщеря й е жива, докато той, станал циничен от дългогодишното общуване с Кейт и Пърси, често мислеше, че нещастното момиче отдавна вече е напуснало този свят. И то само защото беше негова дъщеря…
Дукът въздъхна и отвори очи. Някъде залаяха кучета. Цяла армия от лакей, оборски ратаи и ловци под командата на Батърик обхождаха имението, придружени от безброй кучета. Дукът се съмняваше, че ще открият нещо до разсъмване. Най-много да подплашат спящите фазани. Кейт и Пърси не бяха обезумели чак дотам, че отново да посегнат на живота му. Освен това каретата им беше препускала с голяма скорост по пътя за Лондон.
След малко Люсиен чу стъпки пред вратата и се обърна. Вероятно беше Сабрина. Когато я остави, тя беше заспала, макар че това й беше коствало много усилия.
Една догаряща цепеница падна сред сноп искри в жаравата, огънят пламна ярко и освети облечената в черно фигура, която бавно се отдели от сянката.
— Кейт. — Дукът инстинктивно усети, че не може да бъде никой друг.
— Скъпи братовчеде Люсиен — промърмори Кейт и гласът й пресекваше от гняв. Най-после стоеше лице в лице със смъртния си враг.
— Как влезе? — попита с учудващо самообладание дукът и сам се изненада на спокойствието си.
За разлика от него Кейт кипеше от гняв.
— Както винаги, ти си спокоен и уверен, че си в състояние да се справиш с всяка ситуация, нали, братовчеде? — проговори дрезгаво тя. — Убеден си, че сам управляваш съдбата си. Винаги си бил късметлия, братовчеде, още докато беше момченце със златна коса. Любимецът на баба, това беше ти, нали, Люсиен? — попита тя и гласът й се давеше от омраза. — Ето го най-после скъпият ми Люсиен — продължи тя едновременно доволно и презрително. — Човекът, който попречи на мен и Пърси да се сдобием с онова, което ни принадлежеше по право. Ти обърка плановете ни, застана на пътя ни. Ти и старата сключихте дяволски пакт. Само да знаеш как те мразехме, Люсиен. Но нека започнем отначало — рече тя и гласът й се извиси. — Ти ме попита как съм влязла, нали? О, бедният ми Люсиен, ти си истински глупак. Винаги си подценявал и мен, и Пърси. Въобразяваше си, че си много по-умен от нас. Макар че ме прогони от дома ми, не си мисли, че съм забравила дори едно кътче на Кемъри. Спомних си подземния проход, който дедите ни са изкопали, за да избягат от бръснатите глави. Без усилия открих входа му под каменната балюстрада на терасата, макар че е умело скрит в розовите храсти. Минах през задната стълба и никой от кухнята не ме забеляза. Сигурно семейството е вечеряло още преди няколко часа. А знаеш ли къде бях аз през това време? — попита злобно тя. — Чаках вън, на студа. Стоях така цели часове и се взирах в ярко осветените прозорци. Представяш ли си какво означава да стоиш отвън? Знаеш ли как ме привличаше топлото сияние на свещите? Чувах шепота на клоните над главата ми и разбирах, че най-после съм се върнала в къщи. Отново съм в Кемъри, след толкова много години, след всички мъчения, които изтърпях! Двамата с Пърси се върнахме, за да поискаме справедливост. И този път няма да ти позволя да ме прогониш. Искам си моята част от наследството и ти няма да ме измамиш. Трябва да си я получа, Люсиен. Сигурна съм, че Пърси щеше да каже същото. Люсиен я изгледа любопитно.
— А къде е бледата ти сянка, Кейт? — Той повиши глас и заповяда властно: — Пърси! Вече няма опасност, излез изпод полите на сестричката си. Хайде, не се бой! Покажи ми лицето си, Пърси!
Пронизителният смях на Кейт отекна в тишината.
— Ако ти покаже лицето си, той ще бъде първият призрак в Кемъри от столетия насам.
— Какво искаш да кажеш, Кейт? — попита тихо Люсиен. Треперещият й глас беше пълен с мъка.
— Той е мъртъв! — изстена жената. — И ти си неговият убиец. За всичко си виновен ти, Люсиен. Моят Пърси е мъртъв. Сладкият ми Пърси — заплака тя. — Намериха го в канала с нож в гърба. Господи, как ли е страдал! Милият ми Пърси — изхълца тя, защото мъката продължаваше да я души. — Ясно ли ти е как съм живяла без него? По-добре да бях умряла и аз!
Люсиен навлажни пресъхналите си устни. Най-после бе разбрал откъде беше започнало всичко. Все още не можеше да повярва. Пърси беше мъртъв. Той се бе постарал да забрави братовчедите си, но дори след толкова много години новината, че Пърси е бил убит, му причини гадене.
Погледът му се устреми към забулената фигура.