Бавно, много бавно тя повдигна с една ръка плътния воал, който беше драпиран около лицето й. През това време десницата й здраво стискаше пистолета и дулото му сочеше право в сърцето на Люсиен Доминик. Странно спокойна, без следа от срам, благодарение може би на днешния следобед, когато Теди Уолтъм беше разголил обезобразеното й лице, тя зачака подобна реакция от страна на Люсиен. Гореше от желание да види как по лицето му ще се разлее вълна от отвращение.
Треперещата й ръка дръпна рязко воала. Сините й очи се втренчиха с очакване в неговите. Толкова по-голямо беше разочарованието й, когато дукът дори не трепна. Очите му останаха надменни и незаинтересовани както винаги, когато се обръщаше към нея и Пърси. Този студен, презрителен поглед открай време я вбесяваше и внезапно Кейт осъзна, че никога няма да успее да се освободи от Люсиен Доминик. Той щеше да я преследва до края на дните й. Още от деня на раждането си бе започнал да работи за прогонването й от Кемъри. Само той беше виновен за сполетялото я нещастие, за смъртта на близнака й и за погубването на красотата й. Само той. Но сега милият братовчед Люсиен щеше да си плати за всичко.
Дукът наблюдаваше мълчаливо хаоса от чувства, които бушуваха зад гладкото женско чело. Разбираше, че жената насреща му го обвинява за опропастения си живот, че безумната й омраза се превръща в бесен гняв. Когато погледна в бледите сини очи, пламнали от дива жажда за отмъщение, усети, че е настъпил последният му час.
Дукесата се стресна в съня си, надигна се на лакти и огледа объркано тъмната спалня. Огънят в камината беше догорял и стаята започваше да изстива. През лошо затварящата се врата проникваше леден въздух. Тя протегна ръка, обърна се настрана и инстинктивно потърси топлото тяло на съпруга си.
Като усети студеното, празно легло, Сабрина разтърка очи и седна. Първата й мисъл беше, че раната е започнала да го мъчи. Може би го е втресло, каза си тя и претърси с бдителен поглед тъмната стая. Видя само неясните очертания на мебелите.
— Люсиен, къде си? — извика сърдито тя.
Никой не й отговори.
Дукесата не се поколеба нито миг. Отметна завивката, скочи от леглото и нахлузи копринените си пантофи. После опипа в мрака за мекия, фино изтъкан вълнен шал, който винаги стоеше на ниско столче в края на леглото.
Кемъри е необичайно тих, каза си Сабрина, докато бързаше по дългите коридори. Първо бе претърсила гардеробната, защото си помисли, че Люсиен се е оттеглил там, за да не я смущава. След това обиколи дългата галерия, надявайки се да го намери отново пред семейния портрет, но помещението беше тъмно и пусто. Беше и много трудно да се отърси от среднощните си фантазии, защото внезапно се бе почувствала като в мавзолей. Мъртвите я гледаха укорно от стената и сякаш я обвиняваха, че е нарушила спокойствието им.
Дукесата потрепери и си пожела Мери да е тук, за да й обясни това странно чувство. Тя прибра полите на нощницата си, с другата ръка вдигна високо свещника и изтича към голямата стълба, която водеше към кабинета на Люсиен. Първо там трябваше да проверя, каза си недоволно тя и й се дощя да не е напускала топлото си легло. Къщата беше толкова студена.
Сабрина беше толкова задълбочена в мислите си, че не чу нищо, докато не се озова пред вратата на кабинета. Едва тогава долови откъслеци от разговора, спря и нетърпеливо отмахна нападалите по челото й къдрици. Отначало помисли, че Люсиен говори с някоя прислужница, но много скоро с нарастваща паника осъзна, че никой слуга не би се осмелил да разговаря с този тон с господаря на Кемъри.
— … и е крайно време да пролея кръвта ти, скъпи ми братовчеде Люсиен. Трябваше да умреш още преди години. Направих грешка, като се опитах да те забравя. Не биваше да те оставям жив, не биваше да ти позволя да създадеш наследници на Кемъри. Само като си помисля, че имаш близнаци! Дори сладкият ми Пърси не можа да направи близначета на глупавата си жена, но тя нямаше и капка гореща кръв. Изненадана съм, че изобщо успя да даде живот на децата си и до днес се чудя как така Пърси не се отказа от опитите си — обясни разгневено Кейт.