Едно обгоряло дърво падна в камината и разпръсна около себе си хиляди искри. Кейт се сгърчи като от удар, но пистолетът й остана насочен в гърдите на Люсиен. Очите и не се откъсваха от белега му.
— Днес най-после ще сложа край на страданията си, Люсиен. Ти ще умреш. Сбогом, скъпи братовчеде, и дано черната ти душа се пържи в ада! — изсъска ядно тя.
Кейт не видя блестящото острие. Люсиен обаче го забеляза веднага, макар че не можа да осъзнае какво става.
Извитото острие се вряза дълбоко в незащитената китка на Кейт, тя изпищя от изненада и болка, изпусна пистолета и се обърна разярено към вратата, където беше застанала дребна тъмнокоса жена, стиснала в ръка окървавен меч.
Сабрина неволно се отдръпна. Никога не беше виждала толкова злобно, така разкривено от омраза човешко лице. Бледите очи я проклинаха, а от някога красивата уста се изля поток страшни ругатни. Дори дукесата, която не се плашеше лесно, загуби ума и дума.
Дрезгавите крясъци на Кейт изпълниха помещението като рев на зъл демон. Скована от ужас, Сабрина се облегна безсилно на вратата. Люсиен обаче познаваше добре братовчедка си и не допусна смъртоносната грешка да я подцени. Раната я правеше още по-опасна, а безумието я тласкаше да се нахвърли като тигрица върху жената, осуетила и последния й шанс да го унищожи.
С инстинкта на смъртно ранено животно Кейт усети, че дукът ще й препречи единствения път за бягство. Бледите й очи се залутаха из стаята в търсене на някакво оръжие, но помещението й беше непознато. Сведе поглед към пистолета в краката си, опръскан със собствената й кръв. Люсиен проследи погледа й и в този кратък миг Кейт сграбчи със здравата си ръка сребърния свещник от писалището и го запрати към главата на братовчед си.
Люсиен успя да се наведе и свещникът се удари в дървената скара пред камината. Все пак този кратък миг беше достатъчен за Кейт. Тя се хвърли върху Сабрина и я блъсна към дука, който я преследваше.
Сабрина се спъна в края на нощницата си и падна на колене. Люсиен, който се беше дръпнал настрана, за да не я нарани, се удари във вратата.
Раната в рамото му пулсираше болезнено, но той все пак успя да се изправи.
— Добре ли си, Рина? — Гласът му трепереше от напрежение.
— Да, да! Моля те, тичай след нея, Люсиен! — изплака жена му и скочи на крака.
Но дукът се върна само след няколко минути и я взе в прегръдката си.
— Господи! — прошепна облекчено Сабрина. — Къде е тя?
— Не можах да открия следи в тъмнината. Знам ли в кой коридор е изчезнала? Трябва да съберем всички слуги, за да я открием. Макар да се съмнявам, че ще стигне много далеч с тази рана — заключи той, отведе жена си до креслото пред камината и меко я натисна да седне. После се върна при писалището си, отвори средното чекмедже и извади пистолет. Погледна тъмната локва на пода, наведе се и вдигна пистолета на Кейт. Дръжката лепнеше от кръв, но Люсиен я стисна здраво и изтича до прозореца. Издърпа тежките кадифени завеси, отвори едното крило и изпразни двата пистолета във въздуха. Трясъкът им отекна в тишината на нощта като гръм на оръдие.
— Какво смяташ да правиш, Люсиен? — попита Сабрина, стресната от гърмежите.
— Това е сигнал за Батърик и хората му. Само след няколко минути Кемъри ще се напълни с хора и факли. Кейт няма къде да избяга. Кучетата веднага ще надушат следата й. Дните й са преброени — заключи ледено той.
— Никога няма да забравя обезобразеното й лице, никога. А очите й блестяха така безумно… Откъде се е взела тази нечовешка злоба? — попита безпомощно Сабрина, но храбро преглътна сълзите си.
— Само като си помисля, че щеше да те убие!
— Но не го направи, любов моя. Ако не я беше пронизала с меча, сега щях да бъда мъртъв — напомни й Люсиен и хвърли бърз поглед към стената, където беше висяло страшното оръжие. След толкова години беше послужило още веднъж по предназначението си. — Не плачи, мила, моля те — пошепна той и изтри сълзите й е ръкава си. — Най-страшното мина.
Сабрина подсмръкна и внимателният й поглед откри едва доловимата промяна в лицето на мъжа й. Никой друг не би я забелязал, но тя познаваше настроенията му и веднага усети разликата. Сякаш от гърба му беше паднал тежък товар.
— Какво има, Люсиен? — попита колебливо тя. Като видя усмивката, накъдрила устните му, скочи възбудено. — Моля те, Люсиен! Кажи ми какво има.
— Не са убили Реа Клер. Моля те, първо ме изслушай — проговори умолително той, когато Сабрина се хвърли към него. Забравил, че ръцете му са омърсени с кръвта на Кейт, той улови нежните пръсти на жена си и погледна в изпълненото й с очакване лице. — Кейт призна, че не е убила дъщеря ни. Макар че това не е било нейна заслуга. Каза, че са я упоили и са я продали като прислужница в колониите. Някакъв мъж я отнесъл на кораба си, докато била още в безсъзнание. Кейт няма представа каква е била по-нататъшната й съдба — заключи грубо той, защото се страхуваше, че жена му ще се поддаде на напразни надежди. А и двамата знаеха какви страшни неща можеха да се случат при прекосяването на океана. Съдбата на многото пътници, натикани в трюмовете на корабите, беше несигурна, мъките на онези, които не можеха да си позволят прилична храна и подслон, бяха неописуеми. Освен това страшните бури в Атлантика бяха потопили не един и два кораба.