— Кейт — прошепна едва чуто дукесата, без да откъсва очи от сгърчената фигура на бавачката.
— Кейт ли? — изуми се Ричард. — Но тя отдавна е напуснала къщата!
— Сигурен ли си? — попита Сабрина. — Мисис О’Кейси говори за Кейт, Ричард. Не разбираш ли? Именно Кейт е била дяволът в женски образ, който е уплашил бавачката ми. Ако беше видял обезобразеното й лице на ставане от леглото, и ти щеше да полудееш от страх.
Ричард освободи ръката на сестра си от плачещата камериерка.
— Господи, иска ми се Люсиен да беше тук, а не някъде навън — прошепна задавено той.
— Иди да го потърсиш, Ричард, моля те — обърна се към него Сабрина. — Ако Кейт е все още в къщата, ще имаме нужда от помощ. Ти тичаш по-бързо от мен, Ричард. Хайде, тръгвай!
Ричард се поколеба само миг, после се обърна и хукна по коридора. Сабрина го изчака да завие зад ъгъла и нареди строго на уплашената бавачка:
— Вие чакайте тук, мисис О’Кейси Ей сега ще се върна. Отивам да видя близнаците. Разбирате ли ме, мисис О’Кейси? — попита загрижено тя и вдигна свещника, оставен от Ричард на пода.
— Моля ви се, не ме оставяйте сама! Моля ви, Ваша светлост, не си отивайте! Той ще дойде да ме вземе. Дяволът иска душата ми — захълца бавачката и се залюля като в транс.
— Трябва, мисис О’Кейси — отговори остро Сабрина. Тонът й сякаш отрезви старата ирландка и тя бързо се надигна на колене.
— Но тя го взе, не ме ли чухте? Тя открадна малкия лорд Андрю! Видях я със собствените си очи. Сигурно е сложила в леглото някое мъртво дете. Господи, какво ще правим сега? Злото е могъщо, а нашето момченце е в ръцете му…
Сабрина се взря ужасено в лицето на бавачката, питайки се дали бедната жена наистина е обезумяла от страх или говори истината. Без да помисли какво ще завари в стаята, тя хукна с всички сили към покоите на близнаците. Беше достатъчно светло, за да види, че креватчето, в която спеше синът й, е празно. Тя застана пред него и очите й се впиха в кървавите следи по възглавницата. Да, това беше кръв, но чия?
Сабрина едва намери сили да изтича до другото легло. От гърдите й се изтръгна въздишка на облекчение. Ардън си беше тук и спеше спокойно. Тя се наведе над възглавницата и от свещите покапа восък. Господи, тук също имаше червени петна!
Още кръв.
Не, кръвта не беше на дъщеря й и това я изпълни с безкрайна благодарност. Когато прегледа още веднъж златната главица, за да се увери, момиченцето се размърда. Промърмори нещо насън, въздъхна и отново притихна. С треперещи пръсти Сабрина издърпа мекото одеялце върху раменете на дъщеря си, опитвайки се напразно да прогони от съзнанието си образа на застаналата пред детското легло Кейт. Дъщеря й беше недокосната. Но какво беше станало с Андрю?
Сабрина се обърна като ужилена. Къде беше отишла Кейт? Защо беше взела със себе си Андрю, който само щеше да пречи на бягството й? Тя си припомни безумната омраза в очите на Кейт и сама си даде отговор. Братовчедката на Люсиен трябваше отдавна да е напуснала долината, но противно на здравия разум беше предпочела да остане в Кемъри. Нарочно беше взела Андрю.
Сабрина изпъна крехките си рамене и се опита да намери сили за последната, решителна схватка с безумната Кейт Ратбърн. Този път нямаше да прояви милост към жената, откраднала сина й.
Дукесата изскочи от стаята и затича в посока, противоположна на онази, от която беше дошла. Бързите й крака я отведоха в южното крило, далече от групата мъже, които бяха започнали да се събират в големия салон, за да претърсят всяко ъгълче на Кемъри.
Тя спря нерешително на мястото, където се пресичаха два коридора и в този миг забеляза кървавата следа. Учуди се, че макар и ранена, Кейт е успяла да стигне толкова далеч. А носеше и Андрю на ръце… Тя зави в тъмния коридор вдясно и най-после разбра каква е бита целта на натрапницата. Този коридор завършваше с врата, през която се излизаше във вътрешния двор. А оттам можеше да се мине към градинката с подправките и да се стигне до една портичка в оградата.
Това също беше един от пътищата за бягство от Кемъри, известен на малцина. Тъй като отдавна не го използваха, старата дървена стълба беше полуизгнила и Люсиен беше забранил най-строго на всички обитатели на дома да минават оттам, защото съществуваше реална опасност от срутване. Миналия месец взеха решение полуразрушените дървени стъпала да бъдат съборени и да се заменят с каменни, но наетите работници се сблъскаха с много трудности, дори дърводелецът падна и си счупи крака. Работата щеше да продължи в края на месеца, но старата стълба все още стоеше на мястото си.