Човек, живял далеч от Кемъри, не можеше да знае колко лошо е състоянието на стълбата, а и в този мрак скелето, издигнато от работниците, не се виждаше. Обезумяла от болка и гняв, Кейт щеше да се втурне право към смъртта. Старата стълба беше единствената й възможност да спаси живота си.
Сабрина ускори крачка, обзета от тъмно предчувствие. Стискаше с все сита тежкия сребърен свещник и кокалчетата на пръстите й побеляха от усилието. С другата си ръка пазеше трепкащото пламъче. Коридорът беше леденостуден и тъй като тази част на крилото не се отопляваше, влагата я пронизваше до кости. Обитателите на дома не влизаха почти никога в този коридор — с изключение на слугинята, която на всеки две седмици почистваше таваните от паяжини.
Сабрина беше прекосила почти половината коридор, когато чу смразяващ писък. Нямаше нужда да е пророчица, за да знае откъде дойде гласът. Само след секунда чу тих шум, сякаш от свличане на пясък, който постепенно се извиси в шумното търкаляне на камъни и завърши с оглушителен трясък. Сабрина не спря нито за миг, а се втурна като обезумяла през облака прах, който се издигна от отворилата се пропаст и обгърна всичко като мръсна ленена кърпа.
Когато задавените женски писъци най-сетне заглъхнаха, Сабрина забрави всичко, освен страха за сина си. Виждаше дребната му фигурка, застанала на площадката, виждаше и стръмната стълба, която водеше към застлания с камъни вътрешен двор. Когато най-после стигна до отворената врата към стълбата, не смееше дори да диша.
Насреща й повя леден вятър, угаси свещта и я закова на ръба на зейналата пропаст. Тя се наведе над черната дупка и отчаяно се опита да различи нещо сред облака прах.
Неволно докосна вратата и едва не изпищя, когато някаква треска се заби дълбоко в ръката й. Залови се за рамката и остави безполезния свещник на пода пред краката си. Приведе се още надолу и извика:
— Андрю! Анди, миличък? Къде си, Анди?
Никакъв звук не наруши мъртвешката тишина.
— Анди! — изпищя Сабрина. — Господи, Анди, къде си? — Сякаш за да й се подиграе, тишината върна думите й.
Сабрина простена задавено и се предаде на отчаянието, което след отвличането на Реа я преследваше като черна сянка. Еуфорията, обзела я след зашеметяващата вест, че Реа е жива, се изпари в миг и тя полетя към дъното на безнадеждността. Синът й беше загинат под срутилата се стълба и съзнанието за страшната загуба я изпълни със сковаваща, черна празнота.
Две силни ръце я уловиха и я издърпаха да стане, точно в мига, когато тя бавно се свлече на дъските, твърде изтощена, за да се пребори с болката си.
— Рина! — Гласът на Люсиен прозвуча заповеднически. Облекчението, което изпита, веднага отстъпи място на страха, обзел го при вида на крехката фигурка, която бавно се свличаше в пропастта.
Начело на отряд слуги, той тъкмо тичаше по голямата стълба, когато се появи Ричард с потресаващата вест. Мъжете се отправиха към детската стая и веднага забелязаха кървавата следа, която водеше към южното крило. Едва когато завиха в коридора към старата стълба, търсещите се досетиха за целта на бегачката. Изходът към вътрешния двор беше последната й възможност за бягство.
Батърик събра хората си и обкръжи градината с надеждата да отреже пътя за бягство. Люсиен обаче погледна отчаяното лице на жена си и проумя, че търсенето е станало безсмислено.
— Андрю — прошепна невярващо той.
Ричард се наведе над дупката и я освети с факлата си с надеждата да различи някаква фигура, някакво движение. Напразно. Сенките бяха твърде дълбоки. Рухналата стълба се бе превърнала в мълчалив гроб.
Люсиен притисна Сабрина до гърдите си и обърна лицето й, за да не гледа руините, сред които лежеше телцето на сина им.
Ричард коленичи пред вратата и уви нощницата около треперещото си тяло. Отказваше да повярва, че това е краят и че малкият му племенник лежи мъртъв под развалините. Остана така, докато коридорът бе осветен от безброй свещи и факли и мракът страхливо се отдръпна по ъглите.
— Люсиен — проговори внезапно Ричард и се обърна към зетя си. Тази единствена дума беше достатъчна, за да предупреди дука какво ще последва. — Батърик е долу. Търсят в отломъците.
Люсиен се опита да попречи на жена си да се обърне, но не успя. Думите на Ричард я бяха изтръгнали от вцепенението. Тялото й се разтрепери като лист, но тя не отвърна очи от кошмарната гледка, която бяха осветили факлите.