Кейт беше мъртва.
Колкото и мъчителна да е била смъртта й, сега сгърченото тяло излъчваше странно спокойствие. В смъртта си Кейт беше намерила мира, която й беше отказал животът. Мъченията й бяха свършили. Въпреки внезапния и страшен край, съдбата я беше пощадила. Онова, което цял живот се беше опитвала да скрие, остана скрито и в смъртта, защото обезобразената половина на лицето й беше обърната към земята. Сякаш обвито в черен саван, лицето й изглеждаше красиво и невинно и блестеше като камея от най-бледа слонова кост.
За мъжете, наобиколили мъртвото тяло, беше трудно да си представят, че това е същата онази луда, която бе убила стария мистър Тейбър, беше отвлякла лейди Реа Клер и едва не унищожи семейство Доминик с омразата си. Само един от тях не изпитваше и капчица съчувствие: Батърик, който познаваше младата лейди Кейт Ратбърн и знаеше какво може да се очаква от нея. Много от по-младите мъже обаче, които виждаха само красотата на безжизненото лице, изпитваха искрена скръб.
Кейт сигурно щеше да се забавлява много от държанието им и Батърик можеше да се закълне, че е чул подигравателен смях, докато стоеше неподвижен в каменния вътрешен двор и леденият западен вятър свиреше покрай ушите му.
Той огледа внимателно срутилото се скеле и остатъците от старата стълба, после поклати глава и вдигна поглед към трите вкаменени фигури, които го наблюдаваха мълчаливо.
— Трябва да разкопаем всичко наоколо, за да намерим малкия лорд Андрю, Ваша светлост — извика загрижено той. Изрита ядно парче мазилка и се опита да прогони от съзнанието си измъченото лице на дукесата. Малкият лорд надали е останал жив след такова падане, каза си той и сърцето му натежа от болка.
Сабрина се изтръгна от прегръдката на мъжа си и политна към задната стена. Вече не понасяше страшната гледка. От очите й се стичаха сълзи, но тя дори не вдигаше ръка да ги изтрие. Внезапно чу странен шум. Сякаш някой се влачеше на колене, стържеше и драскаше. Реши, че е мишка или плъх, и инстинктивно се отдръпна назад.
Ужасът й нарасна, когато нещо се залови за голия й глезен. Тя изпищя и Ричард, който се готвеше да се присъедини към копачите долу, толкова се стресна, че полетя към зейналата дупка и едва успя да се залови за рамката на вратата. Не си беше представял оттеглянето си толкова драматично и много се зарадва, когато здравата ръка на Люсиен го издърпа на сигурно място.
Ричард се обърна, все още стискайки факлата в ръка, и светлото петно падна върху лицето на сестра му. Дукът също се обърна и внезапно спря като закован.
Нито Люсиен, нито Ричард бяха очаквали дори в най-смелите си мечти, че ще видят дукесата с малкия Андрю на ръце. Тя се смееше и плачеше едновременно, лицето й сияеше.
— Анди пълзеше по коридора. Нещо ме хвана за глезена и ме уплаши до смърт. Сметнах го за плъх и изпищях — обясни с пресекващ глас Сабрина. Андрю хихикаше доволно и се зарадва още повече, когато майка му целуна мръсните му бузки.
Люсиен не беше в състояние да каже нито дума.
— Андрю е жив! — изкрещя Ричард към мъжете, които бяха започнали да копаят. Обърна се и видя как най-после раздвижилият се дук заключи в прегръдката си жена си и момченцето си. Ухили се и се заслуша в ликуващите викове на мъжете. Все пак една загадка не му даваше мира — как малкият му племенник успял да се изплъзне от лапите на смъртта? Ако се съдеше по онова, което бяха заварили, той трябваше да е загинал заедно с Кейт. Тя вероятно го е носила на ръце, когато е стъпила на стълбата. Какво ли се беше случило в действителност?
Ричард огледа мрачния коридор и напрегна ума си, за да открие истината. Трябваше да разреши тази загадка, иначе нямаше да има мира.
Представи си бягащата Кейт. Сигурно не е тичала много бързо, защото момчето в ръцете й беше тежичко. Вероятно единствената й мисъл е била да открие вратата към южната стълба. Спряла е пред нея, отворила я е и е стъпала на първото стъпало. Но в такъв случай сега и двамата с Андрю трябваше да са мъртви…
Кейт не е идвала почти четвърт век в Кемъри, продължи размишленията си Ричард и огледа внимателно вратата. Това вероятно беше оригиналната врата, поставена още преди столетия, а щом стълбата беше в такова лошо състояние, с вратата вероятно беше същото. За да докаже теорията си, Ричард затвори с трясък вратата и стресна Люсиен и Сабрина, които имаха очи само за сина си.
Лицата им изразиха безкрайно учудване, когато младият мъж изкрещя като безумен:
— Аха!
Той задърпа вратата с всички сили и едва не се строполи на пода, когато бравата най-после се поддаде и се завъртя. Ричард се обърна с тържествуващо изражение към безпомощната си публика.