— Вратата заяжда.
— Това можеше да се очаква — отвърна с усмивка Люсиен Доминик. Ексцентричното поведение на Ричард отдавна беше престанало да го учудва.
— За какво говориш, Дики? — попита объркано Сабрина. — Всъщност сега това не е важно. Може да почака, нали, поне докато се махнем от този студен коридор. Ако продължавате да стоите тук по нощници, двамата с Андрю ще се разболеете много тежко — настави нетърпеливо тя. Предложението беше разумно, а и гледката на мрачния коридор й беше станала непоносима.
— Ще ти го кажа кратко и ясно, Рина: вратата се отваря трудно.
— Много съжалявам, но не разбирам какво общо има това с…
— Наистина ли не разбираш? — прекъсна я търпеливо Ричард. — Кейт се е мъчила да я отвори и не е успяла, защото Андрю и раната в ръката са й пречели. Имала е нужда и от двете си ръце, за да натисне бравата. Пуснала е Андрю на пода и отново се е заела с вратата. Времето й е било малко. Сигурно се е объркала още повече, когато е чула стъпките ти. Може би дори е забелязала светлината на свещта ти в края на коридора — заразказва Ричард и добре обмисленото описание възстанови пред очите им трагичната картина. — Ако е имала малко повече време, сигурно щеше да отвори вратата, да грабне Андрю — и двамата да намерят смъртта си под развалините — обясни тихо Ричард — Разбирате ли, докато Кейт се е борела с ръждясалата брава, малкият е запълзял, за да изследва непознатата обстановка. Кейт не с разполагала със светлина, за да го потърси, а не е имала и време за това. Трябвало да реши — или да я заловят, или да избяга без детето, докато все още има възможност да го стори. Знаем какво е било решението й — завърши той и с мъка устоя на изкушението да погледне надолу, към лежащата сред руините черна фигура. Вместо това се наведе над племенника си и с обич го ощипа по нослето.
Сабрина потрепери и притисна силно до себе си мекото телце на момчето.
— Да вървим — заповяда внезапно Люсиен. — Не бива да стоим повече тук. Да забравим тази нощ. Кейт е мъртва и никога вече няма да ни причинява зло.
Той улови жена си под ръка и я поведе към детската стая, по-далеч от мястото, където се беше разиграла последната сцена от живота на жестоката и безмилостна Кейт Ратбърн.
След няколко часа, когато първите лъчи на зората оцветиха в розово хоризонта на изток, Сабрина се отдели от мястото си до прозореца и отмести поглед от далечните хълмове. Сега небето блестеше в пурпур, но зората скоро щеше да отстъпи мястото си на зимната сивота.
Тя въздъхна и пристъпи по-близо до огъня, който я мамеше с топлината си. Не беше затворила очи нито за миг. Чакаше завръщането на Люсиен. Дукът даваше разпореждания за погребението на Кейт. Сабрина си припомни последните му думи, че Кейт вече не може да им причини зло, и отново въздъхна.
— Лъжеш се, Люсиен — прошепна тя и отвори шепата си, в която стискаше прекрасния златен пръстен със сапфири и диаманти. — О, Реа! — прошепна с болка тя. — Кълна се, че няма да се предам, докато съм жива и дишам. Но къде си ти? Какво са ти причинили? — изхълца тя и тялото й потръпна от болка. Нямаше да има лек за страданието й, докато не видеше дъщеря си жива и здрава. И ако този миг не дойдеше, значи Кейт беше спечелила.
Седма глава
Бяха минали почти две седмици, откакто „Морският дракон“ вдигна котва и взе курс към Антигуа. Двумачтовата бригантина беше натоварена с дърва, катран, риба и добитък, капитанът и екипажът изпълняваха задълженията си с обичайната бързина, или поне така се стори на множеството любопитни зрители, които ги изпратиха на кейовете в Чарлзтаун.
Само капитанът, надзирателят на товара и стюардът знаеха, че това няма да бъде един от обичайните им курсове между Западна Индия и Каролинските острови. Щяха да разтоварят в Сейнт Джонс Харбър и „Морският дракон“ щеше да опъне платна към едно приключение, което можеше да окаже решаващо влияние върху съдбата на екипажа му. Само Бог знаеше дали това приключение щеше да завърши зле или добре, но посветените в тайната бяха готови да рискуват.
Много скоро членовете на екипажа щяха да узнаят дълго пазената тайна за истинската цел на плаването и отново да се отдадат на сладки мечти за слава и богатство.
Юнгата Кони Брейди никога не бе престрашил да говори за потъналото съкровище и за испанските галеони, по чиито палуби бродеха призраците на удавените войници. Фантазията му рисуваше невероятни картини на живот, пълен с разкош и приключения.