Само че Хюстън Кърби беше глух срещу подобни предупреждения.
— Е, добре, тогава ще говоря открито — изрече невъзмутимо той и лицето му беше пълно с недоверие. — Вие сам се поставихте в това положение, и то само защото не можахте да задоволите желанието си. Точно така е, набийте ме, ако искате, но аз не се отричам от думите си — продължи упорито той и не отстъпи нито сантиметър назад, макар че лицето на капитана помрачил като буреносен облак. — И не си въобразявайте, че не съм забелязал как я гледате. Не съм сляп. Душите около полите й като разгонен елен. Забелязах и с какво недоволство следите младия мистър Марлоу, когато ви се струва, че той би могъл да посегне към онова, което според вас е предназначено единствено за капитана на „Морския дракон“. Но тя не е ваша собственост, капитане — заяви твърдо Кърби. — Не можете да я принудите да ви принадлежи. Тя е младо, невинно момиче. Не е като дамата от Чарлзтаун и няма нищо общо с жените, които ви бяха любовници през всичките тези години. Ще бъде непочтено, ако посегнете на честта й. Да, сър, това ще бъде несправедливо от ваша страна и вие сам ще го проумеете, ако започнете да мислите с главата си, а не с онова, което напира в панталоните ви — завърши с необичайна за него грубост Кърби.
Студените искри в светлосивите очи на Данте Лейтън бяха в състояние да уплашат и най-смелите мъже, но Хюстън Кърби само се изпъчи и пое дълбоко въздух, за да продължи тирадата си.
— Я виж ти — промърмори капитанът. — Нямах представа, че сте не само мой стюард, ами и глас на съвестта ми. Май ще трябва да ви плащам двойна заплата.
Кърби вдигна пренебрежително рамене.
— Подигравайте ми се, колкото си искате, капитане, но аз обмислих много внимателно положението и знам какво говоря. Разбирам колко ви е неприятно да застана пред вас и да ви кажа истината в очите, но не мога другояче. Крайно време беше някой да посмее. Може би успяхте да измамите моряците, но мен не можете, милорд. Усещам как мракът завладява сърцето ви. Твърде дълго живяхте според своите собствени закони. Не дължите сметка никому — само на себе си. Но ако продължите по този начин, един ден ще се наложи да погледнете в лицето мъжа, в който сте се превърнали. Мисля, че онова, което видите, няма да ви хареса — предрече Кърби и погледът му засвятка войнствено. Капитанът му напомняше твърде много за стария маркиз, който на времето беше известен с пристъпите си на ярост.
— Трябва да призная, че не само вие носите вината за случилото се, капитане. Нямахте избор, поне що се отнася до изгледите ви за бъдещето. Можеше да бъде и много по-лошо, отколкото е сега, това е вярно, и аз съм много щастлив, че не допуснахте името Лейтън да бъде опозорено. Старият маркиз щеше да се гордее с вас. Но тъжната истина е, че вече не сте същият Данте Лейтън, господарят на Мердрако. Променихте се, милорд, и причината за това е в курса, който пое съдбата ви през годините. Сега сте съвсем различен мъж от онзи, който щеше да стане някогашното момче, ако го бяха оставили да израсне мирно и тихо в Мердрако. С това искам да кажа, че не можете да имате лейди Реа Клер Доминик, милорд. Тя е част от света, който напуснахте при други обстоятелства можехте да се запознаете с нея в Лондон, да я ухажвате, да я направите своя съпруга и да си родите силни, здрави синове, които да наследят Мердрако — рече Хюстън Кърби и усети дълбока тъга по всичко онова, което бяха загубили поради отвратителната подлост на един-единствен човек. — Но не би.
— Проклет да сте, Хюстън Кърби — изсъска ядно Данте Лейтън. Думите на стюарда съдържаха голата истина и го нараниха дълбоко. Той погледна фигурата на галеона, ухиления дракон с изплезен червен език, който жадно ближеше морските вълни при потапянето на носа в разбуненото море, и се намръщи още повече. В небето над платната имаше нещо сурово, брутално. Хоризонтът беше кървавочервен и приличаше на зейнала рана в индигово синия корем на небесния свод. На запад залязваше медноцветното слънце.
Варварската красота на западно индийския залез смекчи горивото изражение в сивите очи на капитана. Макар и с натежало сърце, той призна, че Кърби е прав. Докато стоеше на палубата и топлите пасати разхлаждаха лицето му, той осъзна, че е много повече господар на „Морския дракон“, отколкото на Мердрако. А и надали имаше правото да се нарече отново маркиз Джакоби.
— Проклет да сте — повтори глухо той и срещна упорития поглед на дребния мъж, който с радост би дал живота си за своя господар.
— Добре, милорд, проклинайте ме, колкото си искате. Знам как се чувствате. Но какво ще кажете за младата лейди Реа, милорд? Нима тя разбира що за човек сте? Ако успеете да я прелъстите и да спите с нея, ще я унищожите. Ако я направите жена против волята й, тя ще проклина името Данте Лейтън — проговори предупредително Кърби и обруленото му от вятъра лице се нагъна на безброй бръчици.