— Да, да, права сте — промърмори графът. Удавеното му в ледената вода настроение се повдигна, защото под широкия шарф на шапката проблесна усмивка и той разбра, че му е простено. — Нито дума повече за тази нещастна случайност. Ще спестя неприятностите на лорд Робин и… — В гласа му прозвуча великодушие. — … ще простя и на вас, че ми се подиграхте.
— Много мило от ваша страна, Уесли — отговори Реа Клер и с мъка потисна напиращия в гърлото й смях. Посочи към къщата, но не го придружи, а остана загледана след него, за да се насмее на воля. Наистина беше смешен с тези постоянно смъкващи копринени чорапи и нервните му опити да ги задържи по местата им.
— Вече можеш да излезеш, добри ми приятелю — извика тихо тя, обърната към храстите.
Клоните потрепериха, разтвориха се и разкриха къдрава черна глава и овално лице с огромни виолетови очи, обкръжени от гъсти черни мигли. Дяволитостта в косо разположените очи изобличаваше в лъжа меко извитата уста, която караше нищо неподозиращите гости да го щипят по розовите бузи. Реа Клер обаче не се оставяше да бъде заблудена толкова лесно. Много отдавна беше опознала всички номера на братчето си.
Лорд Робин Доминик, много горд с десетте си години, изостави всяка предпазливост и изскочи от скривалището си. По сините му кадифени панталони бяха полепнали листа, ризата му беше изпъстрена с подозрителни червени петна. Малинов сок, каза си Реа Клер и отново избухна в смях.
— Както виждам, днес си извършил и други бели — установи делово тя и го огледа от глава до пети. — Какво стана със Саундърс и Шопитий? — попита загрижено тя и се опита да остърже мръсотията от лицето му. — Той се закле да ти откъсне главата.
— Шопитий огладня — обясни с въздишка Робин — и отказа да върви по-нататък, така че Саундърс ни залови в градината с подправките. — Като си припомни съдбата на лорд Рендейл, малкият избухна в луд смях. — Господи, как само изглеждаше бедният граф, докато се тътреше към къщата с увисналите си копринени чорапи! Питам се само какво ще каже татко, като го види да влиза в залата мокър до кости — изхихика той. — Обзалагам се, че Мейсън ще примре от ужас при вида му. Много е вероятно да го принуди да мине през входа за слугите — продължи размишленията си той и отново се разсмя.
Реа Клер също се усмихна при мисълта за Мейсън, достопочтения иконом, който спазваше строго всички правила на етикета. Робин беше прав. Мейсън със сигурност щеше да се ужаси от вида на графа и от локвите, които мокрите му дрехи щяха да оставят по безупречно полирания под на залата.
— Ако бях на твое място, щях да се замисля за собствената си съдба, Робин. Татко няма да ти прости толкова лесно — предупреди го настойчиво тя, защото знаеше колко опасен е дукът в гнева си. — Очакват те неприятни мигове.
Робин вдигна невъзмутимо тесните си рамене.
— Не, татко няма да ми се кара. Той изобщо не обича графа. Само преди два дни го чух да казва, че трябва да го наричат граф Глупаков, а не граф Рендейл. Освен това каза, че е… — Робин смръщи чело и се опита да си припомни точната дума. — … надут сноб!
— Робин! — укори го смутено Реа Клер. — Как се осмеляваш да повтаряш такива думи — скара му се сериозно тя, но и двамата знаеха, че казаното е истина, и неволно се усмихнаха. — Ти си едно непослушно хлапе — прошепна с обич тя и помилва непокорните му къдрици. — Не знам защо непрекъснато ти позволявам дързости. Всеки ден правиш по някоя беля и съм сигурна, че някой ден ще си счупиш главата, да не говорим как ще те натупа татко…
— Нали няма да се омъжиш за графа, Реа? — попита плахо Робин. — Мисля, че никой не го харесва истински. Сигурен съм, че татко не може да го понася.
— Стига вече, Робин — отвърна сериозно Реа. — Още не съм решила нищо. Освен това, какво ме е грижа, че другите не го обичат? Аз вземам свои собствени решения и случайно съм на мнение, че бедният граф има нужда от добри приятели. Струва ми се, че е доста самотен. — Реа се опитваше да се защити срещу собствените си съмнения, които все по-често я навестяваха след полученото предложение за женитба. — Нямам нищо против Уесли. Той е истински джентълмен и е много по-мил от застаряващите контета, които ми бяха представени в Лондон. Бих могла да попадна и на някой много по-лош.
— Или на много по-добър. Но не каза нищо за любов, Реа, а нима тя не е най-важната? — попита Франсис Доминик, най-големият син и наследник на дук Кемъри, и се измъкна от дупката в живия плет. — Господи, каква бъркотия! Саундърс не спира да ругае, да не говорим за стария Мейсън, който е луд от гняв! Това е истински бунт! Смятам, че лорд Рендейл никога няма да преодолее днешния си срам, макар да съм на мнение, че му се отрази доста добре да го смъкнат за малко от пиедестала, на който се беше настанил. Намирам, че твоят граф е прекалено сериозен, Реа. — Оценката на Франсис за обожателя на сестра му беше плод на обстойно обмисляне.