— Не се бойте, лейди Реа Клер. Тези двама обесници са най-добрите приятели. Просто обичат да се дразнят — обясни той и изгледа снизходително двамата си другари.
— Наистина ли е бил пират? — попита тихо момичето.
— Разбира се, но това е било много отдавна и междувременно захапката му е останала съвсем без зъби — отговори с усмивка Алистър. Не можеше да остане незабелязано, че старият пират е без двата си предни зъба.
— И какви истории знае! — провикна се въодушевено Кони Брейди. — Той е видял какво ли не. Бит е в Чарлзтаун, когато са обесили Стеди Боне.
— Тогава е бил на не повече от две години — отбеляза хитро Алистър.
— Мистър Лонгакрес има учудваща памет — продължи Кони, който не позволяваше да се подиграват с героя му. Момчето вярваше на всяка дума, излязла от устата на стария пират.
— Сигурно сега ще ми кажеш, че е служил и на шалупата на Блекбърд, как и беше името? Май „Адвенчър“, нали? — засмя се Алистър и смигна на лейди Реа Клер, чиито очи бяха широко разтворени от учудване.
— О, не, сър! Ако беше истина, сега нямаше да е между нас. Обаче е видял със собствените си очи как отсечената глава на Блекбърд се люлее на бушприта на кралския кораб „Пърл“. Даже ми каза, че главата била ухилена, а дългата черна брада пламтяла в огън. Онзи пират е бил истинско адско изчадие — прошепна почтително Кони, подражавайки на стария Лонгакрес с вечните му пиратски истории.
— Мистър Брейди! — проговори предупредително Алистър и гласът му прозвуча необичайно остро. Беше видял как кръвта се отдръпна от лицето на младото момиче. — Не се разказват страшни истории пред една лейди.
Кони Брейди почти се разсърди, защото нямаше опит с благородни дами, а досега лейди Реа Клер се бе държала съвсем нормално. При това е по-красива от всяка принцеса, каза си с копнеж малкият юнга, и като нищо би могла да се държи високомерно. Той понечи да протегне ръка и да я докосне, само за да се увери, че е истинска, но като видя колко мръсна и мазолеста е десницата му, засрамено се отдръпна назад. Младата лейди беше твърде изискана, за да бъде докосвана от обикновени момчета като него.
— Много съжалявам, лейди Реа Клер — извини се той и лицето му пламна от срам. — Не исках да ви уплаша, наистина не.
Реа го погледна и обгърна с ръка слабичките му рамене, като нещо, разбиращо се от само себе си. Отначало Кони се втрещи от изненада, но скоро се отпусна и облегна глава на дебелата златна плитка. Какви крехки раменца, помисли си неволно Реа, и въпреки това върху тях тежи мъжка отговорност. Кони винаги й напомняше за брат й Робин и събуждаше в сърцето й безкраен копнеж по Кемъри.
Тя вдигна глава и срещна изпълнения с разбиране поглед на Алистър. Момъкът познаваше мъките на носталгията, макар че не бе преживял изпитанията, през които бе преминала младата лейди. Той напусна Англия доброволно и често си казваше, че трябва да бъде благодарен, задето се беше отървал от наборния патрул на Негово кралско величество в пристанището на Портсмут. Сега вероятно щеше да служи на борда на някой военен кораб и да се подчинява на чужди заповеди. Всеки знаеше, че във флотата на Негово величество надеждите за по-добър живот избледняват също така бързо като бреговете на Англия на хоризонта.
Алистър често срещаше мъже, имали по-малко късмет от него и не успели да се изплъзнат от лапите на кралските наборни патрули. Много от принудителните моряци в предишния си живот бяха мекосърдечни счетоводители, собственици на магазини, фермери, дори невръстни момчета и изобщо не бяха подходящи за изпълнената с лишения и опасности служба във военната флота. Колко често свършваха с прекършено тяло и дух, разрушени от безпощадността на морето и хората. Животът на моряците беше труден, особено за онези, които не бяха пригодени за него, а шансовете им да се върнат в обичаната Англия бяха нищожни. Ако постоянните падания от вантите не им струваха живота и ако успееха да оцелеят въпреки шрапнелите и оръдията, тогава оставаше алчното за плячка море, което постоянно ближеше корпуса на кораба и само дебнеше да го погълне.
И въпреки това на борда на „Морския дракон“ се беше появило едно мило момиче от високопоставено семейство, което бе издържало този тежък изпит. Реа бе изтърпяла безброй страдания при преминаването на Атлантика, а когато най-после приетата в сигурното пристанище, едва не стана жертва на жесток убиец. Но духът и остана несломим. Възхищението на Алистър към това крехко момиче нарастваше с всеки изминал ден и всеки можеше да прочете това в очите му.