Дали Реа мислеше, че този кошмар никога няма да свърши? Сигурно, след като дните минаваха, а семейството и домът й все повече се отдалечаваха. Само да можех да я успокоя, да й вдъхна кураж, каза си с болка Алистър и се закле, че докато е жив, ще се грижи за нея и ще внимава да не й се случи нищо лошо. А един ден ще я върне на семейството й. Алистър щеше да удържи обещанието си, макар че погледът му потърси несигурно лицето на капитана.
Твърде рядко му се случваше да поставя под въпрос действията на Данте Лейтън, но сега го мъчеха ужасни съмнения. Знаеше, че Хюстън Кърби мисли като него. Данте Лейтън беше трудно разгадаема личност, но в миналото Алистър винаги се беше осланял на способността му да преценява правилно хората. Много хора смятаха — и някои с право, — че капитанът на „Морския дракон“ никога не прави компромиси, нито изисква такива от другите. Той не щадеше моряците си, но не щадеше и себе си — а често беше и безмилостен. Беше изключително строг към себе си, а сега беше станал още по-взискателен, защото усещаше, че се приближава до целта на живота си — победата над смъртния враг, който го очакваше в Англия.
Данте Лейтън беше вманиачен на тази тема и ако някой посмееше да го предизвика или да застане на пътя на отмъщението му, той щеше да се разправи безмилостно с него. За съжаление именно лейди Реа Клер се беше превърнала в пречка за успеха на грижливо планираното отмъщение.
Алистър разбираше много добре, че капитанът се страхува чужди, враждебно настроени хора да не разкрият истинските му намерения. Но твърдението му, че лейди Реа Клер е способна на такава подлост, беше изцяло погрешно. Как да убеди капитана си, че момичето е напълно искрено? Алистър усещаше инстинктивно, че зад враждебното държание на Данте Лейтън се крие нещо повече от недоверие. Тук се разиграваше драма, неподдаваща се на обяснение, и тя личеше само в ожесточеността, с която се водеше двубоят между сивите и виолетовите очи.
Каквото и да се криеше зад този сблъсък, никой от двамата не беше склонен да предприеме нещо или да отстъпи. След всяка битка между двете двойки очи, след всяко изпитание на слабостите и силните страни на другия, бариерата между двамата ставаше все по-непреодолима.
Алистър измери със замислен поглед недостъпния профил на капитана си, после се обърна отново към прекрасното лице на лейди Реа Клер. Очите й бяха замъглени от спомени, очевидно мъчителни. Тъжно е, че и двамата са били сполетени от нещастие, каза си момъкът, и сега всеки се съмнява в мотивите на другия. Неговият собствен живот, с изключение на онази нещастна среща в пристанището, беше преминал без особени усложнения и разочарования и това му бе позволило да запази оптимизма си. Може би именно този оптимизъм му помагаше да гледа по-ясно на хората и събитията, за разлика от капитан Лейтън и лейди Реа Клер.
Алистър срещна погледа на Кобс и многозначително се потупа по джоба. Само след минута тихите тонове на флейта огласиха притихналата палуба.
— Сладки звуци, родни звуци — прошепна с копнеж младежът.
Реа Клер се заслуша в мъжествения баритон на шотландеца Макдоналд, който запя след флейтата. Погледна към високите мачти, които се полюляваха над главата й, към белите платна, издути от пасатите. Въздъхна, обзета от странна меланхолия, смесица от тъга и веселие.
Колко различно е това плаване, каза си тя и отново потрепери от преживяния ужас. Леденият студ в междинната палуба все още я пронизваше до кости, черният мрак ослепяваше очите й. Толкова я беше страх, че вълните на океана ще нахлуят в кораба и ще го потопят. Понякога имаше чувството, че е направила пътуване от царството на мрака към светлия ден. И макар че все още не беше свободна, а Кемъри беше на другия край на света, чувството, че ще оцелее, ставаше все по-силно — странно чувство, като се имаше предвид, че е пленница на един контрабандист и екипажа му.
Нещо я побутна по крака и когато погледна надолу, тя видя първия си приятел на борда на „Морския дракон“. Ямайка видя усмивката й и скочи на скута й още преди тя да се е навела да го вземе. Реа помилва топлата му козина и едрият котарак замърка доволно.
Младата жена въздъхна и пое дълбоко свежия морски въздух. Мекият бриз се плъзгаше изкушаващо по кожата й и тя трябваше да стисне здраво зъби, за да не се предаде на обзелото я лениво доволство. Но това беше много трудно, особено когато беше обкръжена от хора, които бе започнала да смята за приятели.
Как би могла да презира смешния дребен стюард, който я отрупваше с грижи и приготвяше специално за нея какви ли не вкусни ястия? Нима можеше да мрази момчето на име Кони Брейди, което й напомняше болезнено за Робин и непрекъснато измисляше разни игри, за да я забавлява? Ами Алистър Марлоу! Истински джентълмен, никой не би се усъмнил в това. Той й напомняше Франсис, само че брат й бе усвоил една небрежна зрелост, която Алистър никога нямаше да притежава.