Там беше и Алек Макдоналд, шотландецът, който се беше бил с прадядото на Реа при Кулодън и след като бе успял да се спаси от клането, беше потърсил щастието си в колоните. Можеше ли да се чувства заплашвана от човек, който пееше с такава пламенност, че другарите му го слушаха в захлас? Когато разбра, че тя е правнучка на Руайсърт Макденъвел от Тимередалох, сините му очи се напълниха със сълзи. И макар че беше дъщеря на английски дук, в очите на шотландеца тя беше дете на планините и той се отнасяше към нея като към член от клана си.
Най-тъжно й ставаше, когато мислеше за Кемъри и си представяше какво прави в този момент семейството й. Дали Робин пак препускаше като бесен на своето пони и го наказваха да стои затворен в стаята си? Дали Франсис все още вземаше уроци по фехтовка от дръзкия французин, или вече го беше надминал? Франсис беше забележителен фехтовач и Реа се гордееше с уменията на брат си, макар да се надяваше, че никога няма да му се наложи да ги прилага в дуел на живот и смърт с кръвожаден и жесток противник. Може би леля Мери и чичо Терънс също бяха в Кемъри и семейството тъкмо организираше пикник на открито, или пък… Не, усмихна се неволно Реа — в Англия все още беше зима и паркът беше отрупан със сняг. Пикниците в Кемъри започваха едва в късна пролет — а дотогава тя щеше да си бъде отново у дома.
Алис. Пред вътрешния й взор отново изникна ужасеното лице на момичето. Тя не беше престанала да мисли за спътницата си и често се питаше каква ли е била съдбата й. Щом се върна в Кемъри, ще разкажа на татко за Алис и той ще се погрижи да я намери и да я доведе при нас, закле се тържествено тя.
— Няма да те забравя, Алис — прошепна Реа и отново чу писъците на момичето, когато го сваляха от кораба.
— Лейди Реа Клер. — Рязък, заповеднически глас я изтръгна от нерадостните мисли. Сякаш бе усетил, че е завоювал вниманието й, Данте Лейтън понижи глас и рече с необичайна учтивост — Мога ли да поговоря с вас, лейди Реа Клер?
Реа инстинктивно се обърна към Алистър и видя съчувствието в очите му. Думите на капитана бяха заповед, не молба. Тя се надигна примирено, без да изпуска Ямайка от ръцете си. Беше напълно откровена, когато се обърна към разочарования юнга:
— Утре ще ми покажеш още веднъж възела, Кони. Макар да се боя, че никога няма да се справя.
— Но вие овладяхте другия възел, лейди Реа Клер! Ще ви науча да връзвате и този — отговори с пълна увереност Кони. Той беше убеден, че младата дама умее всичко.
— Да, момиче, пръстите ви са сръчни — похвали я и Макдоналд и издуха облак синкав дим над главата й. — Ще ви направим моряк и тогава корабният денди ще трябва да си потърси друга работа — усмихна се той и хвърли лукав поглед към Барнаби Кларк, който беше заел място до руля, но не откъсваше очи от задната палуба. — Трябва да сме благодарни, че не се движим срещу вятъра.
— Нали не мислите, че на разсъмване около кормилото се е увил сладко ухаещ орлов нокът? — попита Соумс Фитсимънс и направи толкова загрижена физиономия, че Кони Брейди се обърна като вихър, за да провери дали приятелят му не е казал истината.
— Джентълмени? Мисля, че имате известни задължения, за да стигнем навреме в Антигуа — обърна се капитанът към екипажа си. Дългото чакане го беше изнервило.
Реа прегърна Ямайка, с другата ръка се залови за парапета и се изкачи по стълбичката. Люлеенето на кораба и строгата фигура на капитана не бяха особено ободрителни. Когато за втори път се препъна в края на роклята си, две корави ръце я сграбчиха и я вдигнаха върху мостика. Господи, колко добре помнеше докосването им…
— Благодаря — прошепна задавено Реа и отбягна искрящите сиви очи, които я гледаха толкова странно. — За какво искате да говорите с мен, капитан Лейтън? — попита тя и гласът й беше като на малко момиче. Неканеният образ на десетгодишно дете със златни коси се промъкна в съзнанието на капитана и лицето му се намръщи.
Объркан от тази детска невинност, Данте присви очи и се опита да се овладее. Каза си, че тези прекрасни виолетови ириси нарочно са го погледнали толкова беззащитно.
— Боя се, че занемарих задълженията си на домакин към един гост на кораба ми. Надявам се да извините недодяланите ми маниери, но в последно време имах много грижи — започна Данте Лейтън и се усмихна по начин, който рядко оставяше равнодушни и най-закоравелите женски сърца.
Този път обаче не успя. Реа Клер не се усмихна в отговор, а сведе очи към земята и лицето й пламна от срам. Отговорът на признанието му беше недоверие и изненада. Ала когато погледите им най-после се срещнаха, в очите й се появи другият израз. Данте го беше виждал твърде често, за да го разбере погрешно. Едва тогава тя се отвърна от него и се изчерви.