— Тогава ми помогнете да избягам, щом хвърлим котва в Антигуа — прошепна отчаяно Реа и хвърли страхлив поглед към кърмата. Страхът й от капитана беше повече от очевиден.
— О, милейди, мъчно ми е да ви гледам такава, повярвайте, но не мога да направя нищо. Аз съм верен на капитана си и макар че невинаги съм съгласен с онова, което прави, бих предпочел да умра, вместо да го предам — обясни просто дребният стюард и Реа изпита уважение към него.
— Не искам да предавате капитана си, мистър Кърби — прошепна с тих, но толкова настойчив глас тя, че стюардът се стресна. Хора, притиснати до стената, често действаха необмислено. — Искам само едно — свободата си. Няма да кажа как съм се озовала в Антигуа. Няма да обвиня никого и за нищо — обеща Реа. — Имате думата ми, мистър Кърби. Вие и всички останали на борда бяхте толкова мили с мен, как бих могла да сторя нещо, което да ви навреди?
— О, милейди, наистина е страшно, че трябваше да преживеете всичко това. Вие сте толкова изискана млада дама, но… — Кърби замълча и мълчанието му изпълни каютата.
— Но не можете да сторите нищо за мен — завърши с треперещи устни Реа, после обърна гръб на нещастния малък човек и от гърлото й се изтръгна задавено ридание. Дори не забеляза таблата с топли бадемови сладки, опечени специално за нея.
Хюстън Кърби се взираше като замаян в потръпващите й рамене и тесния гръб. Това момиче изглеждаше толкова младо и крехко, толкова самотно. Мекото му сърце преливаше от съчувствие и той протегна ръка, за да я погали по рамото. Но спря на половината път, въздъхна, обърна се и излезе от малката каюта. Не можеше да й каже нищо, което да я утеши.
Рея чу как вратата тихо се затвори зад гърба й и даде валя на сълзите си. Бадемовите сладки бавно изстиваха. Тя се свлече на койката си и зарови лице в треперещите си ръце.
— Какво да нравя, Господи, какво да правя? — изхълца тя и в гласа й прозвуча безнадеждност.
Трябваше да избяга. Трябваше да се махне от капитана на „Морския дракон“, преди да е станало много късно.
— Те не разбират — продължи да плаче тя, припомнила си вниманието, с което я отрупваше екипажът. — Те не виждат какво става пред очите им. — Реа се изсмя рязко и ако дук и дукеса Кемъри бяха видели дъщеря си в този момент, сигурно щяха да се ужасят от циничния израз в толкова меките някога виолетови очи и от горчивината в сладкия глас — Как ще ме защитят от самата мен? — прошепна тя и за пръв път се осмели да изрече гласно съмненията, които я мъчеха от първата, съдбоносна среща с Данте Лейтън. Само тя осъзнаваше в пълен размер опасността, която представляваше присъствието й на борда.
Все още не можеше да проумее напълно какво става с нея. Понякога й се струваше, че Данте Лейтън я държи в плен с помощта на някаква жестока магия. Макар че говореше и се движеше, тя не беше същата Реа Клер Доминик като някога. Вече не се познаваше — и нямаше доверие в самата себе си.
Колко ниско беше паднала тази лейди Реа Клер, някога толкова горда и самоуверена! Никога не беше помисляла, че животът й ще се развие по този начин. Бъдещето й изглеждаше ясно и определено. Никога не беше предполагала, че жената в нея ще се събуди толкова внезапно, толкова бурно. Именно това беше, което я караше да трепери от страх.
Ако Данте Лейтън беше някой непоносим самохвалко или корумпиран негодник, който се отнасяше жестоко с екипажа си, всичко щеше да бъде много по-просто. Тогава щеше да го презре веднъж завинаги. Ако я беше взел насила, щеше да се хвърли в морето. Не, той беше съвсем различен.
А това означаваше, че е много по-опасен. Красивото, обрулено от вятъра лице и ясните сиви очи властно я привличаха. Изисканите маниери прикриваха умело истинската му същност. Щом беше оцелял толкова дълго в този опасен занаят, сигурно беше твърд като стомана.
Реа легна на койката си, сложи ръце зад главата си, устреми поглед към тавана и се опита да намери обяснение за странната привлекателна сила, която Данте Лейтън упражняваше върху нея. Още от първия миг инстинктът я предупреждаваше да се пази. Сигурно не беше само заради съвършените му класически черти. Уесли Лотън също беше красив мъж. Но когато ръката му я докосваше, по вените й не потичаше огън. Граф Рендейл много държеше на доброто си име и се гордееше с положението си в обществото, затова никога не би се осмелил да си позволи волности с една лейди. А това означаваше, че докосванията му са били по-скоро случайни. Уесли беше толкова внимателен, каза си с тъга Реа и си припомни ужасеното му лице в мига, когато куршумът на убиеца го простря на земята.
Капитанът на „Морския дракон“ обаче изпитваше огромно удоволствие да тъпче правилата на етикета. Непрекъснато се шегуваше с учтивостта, на която Уесли Лотън държеше толкова много. Ако можеше да го види как се катери по такелажа и как общува с простите матроси — джентълмен, чиято титла беше с по-висок ранг от неговата, — граф Рендейл сигурно щеше да се ужаси и да си позволи необичайно остри забележки. Реа си припомни как капитанът стоеше на кърмата, шибан от бурния морски вятър, и се взираше към люлеещите се мачти, как един ден се беше заловил здраво за брамрейката и завързваше голямото платно. Босите му крака се бяха заровили във въжетата. Носеше само тесен кожен панталон и широкият му гръб блестеше като мед.