— Той не е мой граф — отвърна гневно Реа. Тя беше с цяла година по-голяма от брат си Франсис, но шестнадесетгодишният момък я надвишаваше най-малко с тридесет сантиметра.
— Но много му се иска — ухили се Франсис и огледа толкова мирната допреди малко градина.
— Какво стана у дома, Франсис? — попита Робин, не можейки да обуздава повече любопитството си.
Сиво-сините очи на младия маркиз се насочиха с разбиране към малкия му брат.
— Доколкото чух, татко има намерение да отреже най-тънката и гъвкава пръчка, за да те наложи с нея. Графът му съобщи всички подробности около падането си в езерцето.
— Значи все пак ме е издал! — изкрещя Робин. — А пък обеща да не казва нищо, проклет клюкар! Знаех си защо още от самото начало не мога да го понасям — прибави нахално той и гневно затропа с крак.
Франсис се ухили.
— И какво, според теб, трябваше да каже на татко, след като го срещна в салона? Графът приличаше на бягащ крадец, както се опитваше да се промъкне нагоре по стълбата. За съжаление Мейсън го хвана на местопрестъплението. Вероятно някой от слугите му е пошепнал нещо. Двамата с татко бяхме в библиотеката и тъкмо се готвехме да отидем в салона, когато пред очите ни се разкри смайваща гледка. — Франсис не можа да се сдържи и избухна в смях. — Графът се опитваше да се отърве от загрижения Мейсън, който го беше сграбчил за ръкава и не го пускаше. Уесли правеше отчаяни опити да го успокои и да се освободи. Изразът на лицето му беше невероятен. Мисля, че би предпочел да се срещне с дявола, но не и с татко.
— Бедничкият — прошепна Реа, която изпитваше съчувствие към графа.
— Питам се дали това означава, че пикникът няма да се състои — промърмори потиснато Робин и с копнеж си представи дългите маси на моравата, които се огъваха под тежестта на любимите му ястия, да не говорим за прекрасните десерти. Ами игрите, които беше запланувал заедно с братовчедите си? Тази мисъл беше още по-ужасна.
Франсис развеселено проследи как брат му се опита да опъне ризата и панталоните си, за да изглежда малко по-прилично. Бедното момче заслужаваше съчувствие, затова той реши да го успокои — поне за пикника.
— Няма за какво да се тревожиш. Ако леля Мери пристигне утре, както обеща, пикникът със сигурност ще се състои. Нали знаеш, че двете с мама много обичат забавленията на открито — заговори с усмивка той. — Но сега трябва да се явиш при татко в работната му стая — добави сериозно той и потупа брат си по рамото. Не му беше убягнало как посърна малкият при напомнянето за предстоящия разговор с дука. — Не е толкова лошо, повярвай ми, Робин. Татко наистина не обича много графа, но както добре знаеш, той не търпи в къщата си прояви на неуважение, особено към гостите ни. Затова се опитай да измислиш някакво правдоподобно обяснение.
Реа Клер наблюдаваше с обич братята си. Двамата бяха толкова различни и то не само защото единият беше рус, а другият тъмнокос. Робин беше истински малък дявол и Реа Клер често чуваше баща си да казва, че се е метнал изцяло на майка си. За разлика от него, Франсис беше овладян и спокоен и винаги обмисляше онова, което вършеше; той беше истински син на дука, или поне така твърдеше често дукесата и разтърсваше черните си къдрици.
— Нямам какво повече да кажа за случилото се днес — заключи с усмивка тя, хвана под ръка братята си и ги поведе към къщата. — Много се надявам, че няма да ме повикаш да свидетелствам в твоя полза, Робин, защото ще трябва да се закълна, че те видях да се обръщаш и да избухваш в смях, когато бедният Рендейл падна в езерцето.
— Ако искаш да знаеш, аз се смях много по-малко от теб, Реа — напомни й Робин и когато вдигна очи към нея, видя на лицето й усмивка. Този път и тримата се разсмяха неудържимо.
Сабрина, дукеса Кемъри, застанала до прозореца в личните си покои, които заемаха голяма част от южното крило, наблюдаваше трите си големи деца, които вървяха към къщата, и се питаше какво ли толкова ги е развеселило. Тъмната глава на Робин изпъкваше между златните къдрици на брата и сестрата. Робин си оставаше нейното бебе, макар че преди две години бе дала живот на близначета. Сабрина беше много изненадана, когато след осем безплодни години внезапно забременя, но още повече се изненада, когато роди две бебета. Раждането беше трудно и когато й казаха, че не може да има повече деца, тя усети нещо като облекчение. Твърде много жени умираха при раждане, а тя искаше на всяка цена да види как децата й порастват и да споделя с тях радостите и страданията на живота.