Кони очевидно намери начина й на изразяване за много смешен, защото едва удържа хихикането си.
— О, милейди, хората от „Морския дракон“ казаха, че за тях е чест да се дигнат от панталоните си, за да имате нещо прилично за обличане, извинявайте за израза — прибави бързо той, когато осъзна, че думите му са прозвучали обидно. — Освен това мистър Кърби им заяви, че капитанът с радост ще го обезщети за загубата на панталоните, понеже повечето имат само по един.
— Както виждам, мистър Кърби е не само отличен шивач, но и умее да накланя везните в своя полза — отбеляза с усмивка Реа. Капитанът обаче нямаше да се зарадва чак толкова, когато му представеха сметката. Дори беше съмнително, че е знаел за подаръка на екипажа си. — Нима капитанът също даде парче кожа за полата ми? — опита тя и зарадвано приглади меката дреха, ушита от разноцветни парчета в бежово, ръждивочервено и кафяво. Като цяло, съчетанието им беше много хармонично.
— О, да, милейди, помня как мистър Кърби каза, че парчето има много подходяща форма и цвят за мястото, което му липсвало. Само че не помня точно къде беше така, а това го направи мистър Макдоналд — прибави Кони, като забеляза, че Реа оглежда недоверчиво двете парчета корава кожа, изрязани по формата на стъпалото и снабдени с дълги кожени ремъци. — Изглежда доста сложно, милейди, но мистър Макдоналд каза да го сложите на стъпалата си, да кръстосате кожените каишки и да ги вържете здраво. Така и чорапите ви няма да падат. Мистър Макдоналд каза, че ботушките ви сигурно са много неудобни.
Последното, което Реа извади от пакета, беше красива ленена блузка. Прекрасно ушита, с тънки като паяжина дантели на деколтето и ръкавите.
— Каква прекрасна блуза — пошепна девойката и затаи дъх, когато забеляза пъстрите панделки, увити в блузката. Яркочервени, смарагдовозелени, жълти, виолетови и сапфиреносини. — О, Кони — въздъхна тя, — откъде намерихте тези чудни панделки?
— Те са от мистър Фитсимънс — отвърна момчето и погледна с възхищение младата лейди, която бе допряла панделките до косата си и му се усмихваше кокетно. — Кобс каза, че мистър Фитсимънс искал да ги отнесе на някаква кокотка в Сейнт Еустатиус, която ухажвал от цяла вечност насам.
— О! — прошепна Реа и устните й потръпнаха. — Надявам се, че мистър Фитсимънс няма да съжалява за загубата на панделките. Особено след като ги е купил за друга дама…
— Ами, ами! — възрази възбудено Кони Брейди. — Първо, тя изобщо не е лейди, както каза Лонгакрес, и второ, мистър Фитсимънс се закле, че няма да даде и пени повече за малката уличница. — Юнгата Кони Брейди, който повтаряше дословно всичко, което беше чул от моряците, този път осъзна дързостта си и пламна от срам. Гласът му прозвуча несигурно: — Освен това тя сигурно има цяло сандъче с панделки.
— Моля те да предадеш на мистър Фитсимънс най-сърдечната ми благодарност за тази жертва — усмихна се Реа и се направи, че не е чула забележката му.
— Разбира се, ще го направя, милейди — обеща усърдно Кони, зарадван, че не я е обидил. — Сега обаче трябва да бягам при мистър Кърби, който сигурно вече кипи от гняв. Освен това ме е страх, че някой ще ме изпревари и ще оближе тенджерата. Мистър Кърби ми я обеща, но когато става въпрос за пудинг от портокали и ябълки, всичко може да се очаква. — Кони изкриви лице. Как можа да забрави камбуза и очакващата го тенджера от пудинга!
— Хайде, побързай, Кони — засмя се Реа и виолетовите й очи грейнаха от радост. — Много ти благодаря за всичко. Ти си ми много скъп.
Кони съвсем се смути, но очите му заблестяха. Никой не му беше казвал толкова хубаво нещо.
— За всички ни беше удоволствие, милейди — промърмори едва чуто той, после се обърна и изскочи от малката каюта с такава бързина, че краката му сякаш не се докосваха до пода.
— О, Ямайка, виж какво ми подариха — въздъхна щастливо Реа и отново помилва меката кожа на новата си пола. После грабна една зелена панделка и я уви около шията на големия котарак, но тя изобщо не подхождаше на високомерната му физиономия. — Много съжалявам, миличък — засмя се девойката и я издърпа — Аз ще си я сложа.
Реа беше безкрайно щастлива от подаръка на екипажа. Дано само й станеше, защото Хюстън Кърби не й беше взела мярка. Реа не беше сигурна кой щеше да се разочарова повече — тя или моряците, — ако не можеше да се появи на палубата в новия си тоалет. Без да пророни дори сълза, тя се освободи от зелената кадифена пола и жакета, които носеше вече месеци. Развърза с треперещи пръсти панделките на фустата си и я пусна на пода. Тук, в тропиците, нямаше нужда от нея. Изправи се само по долна риза и корсет от мек лен, грабна новата пола и я облече. На талията и ставаше съвсем точно. Полата беше много по-тясна, отколкото беше свикната, но лекият, мек материал й позволяваше свобода на движение, непозната досега. Имаше чувството, че е облякла някой от панталоните, от частите, на които беше съшита полата й. Краищата й бяха наистина неравни, отзад висяха до петите, но пък отпред стигаха едва до средата на прасеца. Вероятно Хюстън Кърби не разполагаше с достатъчно кожа.