— И ние имахме карта на съкровище, лейди Реа — оповести гордо юнгата. — Капитанът я спечели на карти в Сейнт Еустатиус. Даже отидохме да потърсим потъналия кораб, но намерихме само някаква холандска развалина.
— А щеше да бъде хубаво ако ние, двамата ирландци, се бяхме сдобили с малко злато, а, Кони? — промърмори с горчива усмивка Соумс Фитсимънс. Разочарованието от безрезултатното плаване не преставаше да го мъчи. То бе разрушило с един замах надеждите му за собствен кораб.
— Какво всъщност стана с картата, капитане? — попита Кони. — Иска ми се да можехме да я покажем на лейди Реа. Беше много красива, нищо, че нямаше никаква стойност. Имаше нарисувани птици, миди и кораб с…
— … с изрисувани платна, издути на изток, а морето под кораба беше пълно с дракони — завърши изречението Реа и сама се учуди на добрата си памет. Разтърси глава, защото внезапно и се зави свят. Изведнъж й се стори, че съществуват две карти, не една. Ами да, онази, която беше споменала преди малко, не беше тази, за която говореше Кони. Първата карта имаше нещо общо с дядо й Руайсърт Макденъвел, с майка й и вуйчо Ричард, но те не бяха скрили картата в бутилка. Мислите й съвсем се объркаха. Изведнъж пое шумно въздух и ръката й замръзна насред жеста. Беше се сетила, че не бива да казва нито думичка за втората карта. Преглътна страхливо, когато срещна погледа на капитана и без усилие отгатна мислите му. Той беше сигурен, че тя го предизвиква нарочно! Не е прав, каза си отчаяно Реа, за всичко е виновно виното, което пих на вечеря. Вече не беше способна да мисли ясно. А сега, когато погледна Данте в очите, в главата й се въртеше само едно: колко приятни бяха твърдите му устни върху нейните, колко ситни и неумолими бяха коравите му ръце. Това е лудост, каза си с нарастваща паника тя и отмести очи от лицето му. Великолепната махагонова облицовка, широките прозорци към кърмата, големият моряшки сандък в ъгъла, шкафът с грижливо навити карти, витрината с бутилките, писалището с разтворения корабен дневник, накрая леглото, където бе лежала в прегръдките му, се изнизаха като калейдоскоп пред очите й.
Макар че всеки ден се хранеше тук, досега тя бе избягвала да поглежда към ъгъла с леглото.
Знаеше, че Данте е забелязал старанията й да забрави онази вечер и че се забавлява от това. На няколко пъти го беше улавяла да поглежда нарочно към леглото и на лицето му да се изписва странна усмивка. До днешната вечер тя бе успяла да се отбранява успешно срещу обезпокояващата мисъл, но днес съпротивата й беше отслабена от виното и от собствената й дързост. Защо си беше въобразила, че е заровила много дълбоко чувствата си към него? Ето че те нахлуваха в сърцето й като мощен призив и караха тялото й да тръпне от желание.
Не, тя не беше очаквала такъв завършек на вечерята и тази мисъл я натъжи още повече. Когато си представи ръцете му върху голата си плът, тя пламна от свян, а споменът за устните му върху пламналите й гърди беше още по-засрамващ. Преживя още веднъж странната изненада, която беше изпитала при събуждането си, мекия поглед на сивите му очи.
Тази вечер тя беше пожелала да му докаже, че той няма власт над нея, че могъщото му тяло не е в състояние да я развълнува, че Алистър Марлоу и Соумс Фитсимънс са не по-малко достойни за възхищение от него. За нея беше истински шок, когато установи, че Данте Лейтън не се поддава на уловките й. Той отхвърляше без усилия опитите й да го въвлече в разговора, наблюдаваше я мълчаливо, вслушваше се в думите й и чакаше, макар че тя нямаше представа какво всъщност чака. Реа разбираше, че се е държала безсрамно и си е играла с огъня, вярвайки, че няма да се изгори, макар че инстинктът я предупреждаваше да стои по-далеч от тази опасност. Тя беше предизвикала Данте Лейтън, дразнеше го, подиграваше му се, правеше го смешен в очите на другите, а накрая се опита дори да го прелъсти с премрежения си виолетов поглед. Ако знаеше колко добре се е справила, Реа щеше да се ужаси още повече, защото погледите й бяха омагьосали страшния капитан и само бяха затвърдили решението му да я притежава.
Да, тази малка лейди не бе успяла да го заблуди. Тя не беше достоен противник за Данте Лейтън и никога нямаше да бъде. Краткият й излет в изкуството на прелъстяването му бе доказал, че има твърде мек характер, че не може да излезе от собствената си кожа. И въпреки всичко, което беше преживяла след отвличането си, тя си беше останала замайващо красивата лейди Реа Клер, великодушна и добра по дух и сърце. Това беше същността й, тази вродена мекота беше водещата сила на живота й. Реа Клер беше като златните си коси — поддаваше се на влияние, но притежаваше своя вътрешна сила, която никога нямаше да й позволи да подчини на чуждата власт или да й се поддаде. Именно това качество беше спасило живота й. А Данте Лейтън отдавна живееше живот, в който нямаше място за милост и великодушие.