Макдоналд продължи да пуши спокойно лулата си, загледан към приказния тропически остров. До релинга на кърмата останаха само Реа и Кони.
— Защо толкова се натъжихте от цветята, които ви купи мистър Фитсимънс, лейди Реа? — поиска да узнае момчето. Поведението на дамата го объркваше. Човек или беше щастлив, или не, но лейди Реа беше и двете, и то в най-необичайно време. — Само преди минута бяхте толкова весела, а като ги помирисахте, едва не се разплакахте.
— Мисля, че стана така, защото си спомних за дома — прошепна Реа, тръгна към десния борд и се наведе над водата.
— За Кемъри, нали? — попита Кони, разбрал, че младата дама отново страда от носталгия. Тя трябваше да се върне отново в Англия и да заживее живота си на лейди Доминик.
— Хей, лейди! Искате ли красиви цветя за косата си? Красиви цветя за красивата дама! Или сладки портокали? Имам и банани — извика един глас от самотната лодка, която се беше приближила до „Морския дракон“ от тази страна.
Реа погледна към лодката и си пожела да седне в нея и да избяга завинаги от кораба и от капитана му. Изведнъж й хрумна чудесна мисъл. Всичко беше толкова просто, че тя поклати невярващо глава. Обърна се към Макдоналд, който беше потънал в мислите си и очевадно не забелязваше какво става около него. А останалите моряци, каза си с нарастваща възбуда тя, са заети да флиртуват и да се пазарят с търговците от другата страна. Бяха с гръб и към нея, и към стълбичката за слизане в лодките.
Реа махна на чернокожия в лодката и му направи знак да загребе към стълбичката. После се обърна към смутения Кони Брейди и се взря тъжно в невинните му сини очи. Имаше чувството, че се сбогува със собствения си брат.
— Кони, аз ще сляза в тази лодка и ще отида на брега. Не мога да чакам повече. Опитай се да разбереш, че това е единственият ми шанс да се върна у дома. Ако държиш на мен, няма да кажеш на никого къде съм отишла. Моля те, Кони, нали мога да ти имам доверие? — прошепна умолително тя.
— Но капитанът сам щеше да ви отведе на сушата, милейди — възрази обърканото момче.
— Не, Кони, така е много по-добре, повярвай. Не искам капитанът да си прави труд заради мен. Ще предадеш ли на останалите моряци най-сърдечни поздрави? О, Кони — добави тя и пламна от срам, — би ли ми заел малко пари, за да платя на лодкаря? Нямам нито пени у себе си.
Кони кимна, бръкна в джоба на панталона си и извади няколко монети.
— Ето.
— Много ти благодаря, Кони, никога няма да те забравя. Непременно трябва да ми дойдеш на гости в Кемъри, миличък — промълви задавено Реа, прегърна го и го целуна по зачервената буза.
Очите на момчето се напълниха със сълзи, а когато ги изтри, Реа вече я нямаше. Тя беше изчезнала, точно както се беше опасявал. Неспособен да се помръдне от мястото си, Кони разсъждаваше трескаво. Какво да стори сега? Струваше му се, че не е редно да разкрие тайната на лейди Реа. Хвърли безпомощен поглед към Алек Макдоналд, но той му беше обърнал гръб. Не, лейди Реа не биваше да си отиде просто така, без да се сбогува с никого. Не беше редно да тръгне сама, без придружител. Къде щеше да отиде? Кони се разтревожи не на шега. Беше виждал достатъчно пристанищни градове и знаеше, че те не са място за една истинска лейди.
Кони захапа треперещата си долна устна и се загледа след лодкаря, който гребеше усилено, за да се отдалечи по-бързо от „Морския дракон“ Монетите, дадени му от лейди Реа, бяха на сигурно място в беззъбата му уста.
— Е, капитане? Какво ще правите с лейди Реа? — попита твърдо Алистър Марлоу и меките му очи бяха изпълнени с решителност. Крайно време беше да заговори направо, да поиска сметка от капитана си.
През това време Данте Лейтън обличаше сиво-синия си сюртук и с дразнеща бавност нагласяваше тънките дантели на ръкавите.
— И какво би трябвало да направя според вас, мистър Марлоу? — опита през рамо той. — А аз си мислех, че сте достатъчно зает с товара и нямате време да се тревожите за неща, които не ви засягат добави саркастично той, обърна се и затвори корабния дневник, който лежеше пред него на писалището.
— Обичайно не се съмнявате в честните ми намерения, сър — започна Алистър и преглътна нервно, когато сивите очи се устремиха към лицето му. Започваше да проумява как се е чувствала бедната лейди Реа под този поглед от стомана. — Но смятам за свой дълг да говоря по този въпрос, не само защото съм загрижен за вас, но и защото считам, че е наше джентълменско задължете да изпълним желанието на лейди Реа. Не мога да повярвам, че все още я подозирате в съучастничество с Берти Макей, нито пък, че продължавате да я смятате за проститутка от пристанището на Чарлзтаун. Вие също вярвате, че тя е лейди Реа Клер Доминик, нали? — попита смело Алистър, верен на чувството си за чест.