— Я виж ти — подхвърли Данте и устните му се опънаха в опасна усмивка — По всичко личи, че младата дама има във ваше лице истински верен рицар. Отдавна храня подозрението, че сте сбъркали професията си. Трябваше да станете адвокат, след като умеете да се изразявате толкова изискано. Тя ли ви помоли за това?
Алистър присви очи. Много рядко му се беше случвало да изпита върху себе си гнева на капитана. Не, нямаше да му позволи да го сплаши.
— Капитане — заговори глухо той, без да знае точно какво да каже, — това поведение е необичайно за вас. Доколкото си спомням, вие винаги сте се старал да се отнасяте почтено към хората, а сега, надявам се да ме извините за грубите думи, сякаш сте твърдо решен да се отнасяте към лейди Реа сурово и…
— И не по джентълменски, така ли? — попита с блеснали от гняв очи Данте.
— Точно така, капитане — съгласи се мрачно Алистър. — Тя е благородна, добре възпитана дама и вече е изтърпяла достатъчно страдания. Няма нужда и ние да добавяме нашата част към тях.
— Ние ли?
Алистър се покашля нервно.
— Никой не може да предвиди какво ни очаква по време на това плаване. Честно ли е да изложим живота й на опасност само защото упражнява върху вас странна притегателна сила? — попита твърдо той, без да се смути от пренебрежително вдигнатите вежди на капитана. — Не можете да го отречете, защото виждам как я гледате. Тя ви е омагьосала, но вината не е нейна, нали? Мястото й не е на борда на „Морския дракон“, между грубите моряци. — Алистър спря и пое дълбоко дъх, защото думите, които следваха, бяха болезнени и за него. — Ние не сме подходящо общество за нея. Като я гледам как седи на палубата и се опитва да връзва моряшки възли в компанията на един стар пират и на един ирландец с меден език, да не говорим за другите от екипажа… Не, това не е редно — заключи безпомощно младежът.
— Онова, което изразявате така тактично — заговори тихо Данте, — е, че аз не съм подходящ за нея. Смятате, че дамата има нещо против обществото на един контрабандист и бандата му главорези, нали? — попита глухо той и мислите му се върнаха към изминалата нощ и към страстната реакция, която беше успял да изтръгне от младото тяло. Припомни си меките й устни и възбуждащите пеперудени милувки. При мисълта за раздялата им се почувства неловко, а споменът за пламналите от омраза виолетови очи му причини болка. Същите тези очи само минута преди това пламтяха от страст! Не, той нямаше да си блъска главата с тези горчиви мисли. Щом веднъж беше успял да събуди страстта й, щеше да успее и втори път. Обърна се към светлината, която проникваше през разтворените прозорци, и започна да събира разпилените по писалището монети.
— Вие умеете да убеждавате, капитане, а лейди Реа Клер е само едно невинно младо момиче. Тя не може да се противопостави на изкуството ви да прелъстявате дамите — заговори грубо Алистър. Стараеше се да говори разумно, но едва бе изрекъл тези нещастни думи, когато разбра, че е постъпил възможно най-глупаво.
Данте остана с гръб към него, загледан през прозореца, гърбът й раменете му изглеждаха по-сковани от всякога и Алистър изпита внезапна тревога. Вече много години служеше при този човек — уважаваше го, наричаше го свой приятел, — а сега трябваше да изложи на риск приятелството им само заради една жена. Не, нямаше друг изход. Алистър никога нямаше да си прости, ако с лейди Реа Клер се случеше нещо лошо, ако тя претърпеше някаква вреда, все едно душевна или телесна, и щеше да престане да уважава капитана си, ако това станеше по негова вина.
— Струва ми се, че оказахме неоценима услуга на младата лейди. Когато имаше отчаяна нужда от помощ ние бяхме там и я подкрепихме. Но се боя, че колкото и да я харесваме, времето да се разделим с добро. Съдбата я доведе при нас, за да проявим човечност, нищо повече. Мястото й е в Англия, при семейството й. Нямаме право да я лишим от това, капитане — обясни настойчиво Алистър, но капитанът сякаш не го чуваше.
Но видът му лъжеше. Данте чуваше всяка дума — и слушаше много внимателно. Разбира се, Алистър беше прав. На него можеше да се разчита, той беше винаги готов да се притече на помощ, когато другите се препъваха, заслепени от… от какво всъщност? Защо друг мъж трябваше да вземе онова, което беше открил той, Данте Лейтън, което му беше станало по-скъпо от всичко на света? Защо Реа трябваше да дари на друг мъж страстта, която беше готова да му даде снощи? Защо трябваше да се откаже от щастието, когато то беше толкова близо? Ето какви въпроси си задаваше капитанът.