— Нима можем да контролираме чувствата си, Алистър? — попита внезапно той. — Нима мислим логично и разсъждаваме разумно, когато се влюбим?
— Любов? — повтори невярващо Алистър, вцепенен от изненадващото признание на капитана. Не знаеше дали да се зарадва или да се уплаши още повече от откритието, че Данте Лейтън се е влюбил в лейди Реа Клер Доминик. Господ да ни е на помощ ако това е вярно, каза си той и изведнъж видя ситуацията в съвсем друга светлина. Капитанът щеше да се изправи пред нови трудности, да не говорим за младата лейди.
— Защо се изненадахте, приятелю? Защото Реа Клер и аз сме като деня и нощта, нали? Дявол и ангел, светица и грешник, знам ли? При първата ни среща възникна дълбоко недоверие, което съществува и сега, но после станахме раними. Бях жесток с нея, плашех я нарочно, играех си с нея — заяви твърдо той и продължи с понижен глас: — Но играта беше приета, Алистър. Тази жена знае как да ме нарани. Аз я обичам, Алистър. — Данте не се побоя да изрече на глас онова, което досега не бе посмял дори да си помисли. Миналата нощ беше разбрал, че никога не се е чувствал така, и това прозрение го бе разтърсило до дън душа.
— А лейди Реа? — попита Алистър, стреснат от откровенията на мъжа, който винаги пазеше чувствата и мислите си само за себе си.
— Ако й дадем време, може би ще се научи да ме обича. Тя изпитва нещо към мен, знам, но се страхува от пробуждането на чувствата си. — Данте замлъкна внезапно, когато покрай прозореца на каютата му се плъзна една от шарените островни лодки. Дамата, за която говореше, седеше на носа и махаше към някого на борда, докато лодкарят гребеше в посока Сейнт Джонс.
Когато капитанът избухна в груб смях, Алистър се уплаши до смърт.
— Както изглежда, нашата лейди е решила да не ми даде нито секунда повече — отбеляза горчиво Данте Лейтън.
Алистър отиде при капитана и погледна през прозореца. Видя лодката, но му трябваше малко време, за да разбере какво е привлякло вниманието му.
— Велики Боже! — прошепна невярващо той, когато видя златната глава на лейди Реа Клер и развяващите се дантели на блузата й, когато отново вдигна ръка и помаха към „Морския дракон“. В продължение на един дълъг миг той повярва, че младата дама ги е видяла и им маха за сбогом.
Алистър никога не се беше чувствал толкова зле. Капитанът току-що му беше разкрил любовта си към тази жена, а тя се бе възползвала от първия удобен случай, за да му избяга.
Данте проследи мълчаливо отдалечаването на лодката, очите му бяха само две тесни цепки.
— Какво ще правите сега? — попита плахо Алистър. Може би играта беше спечелена.
— Ще слезем на сушата, както беше уговорено, мистър Марлоу. Трябва да декларирате товара, а аз да се погрижа за митницата. Ако не се лъжа, Реа Клер скоро ще преживее няколко доста неприятни мига. За нея ще бъде истински шок да разбере, че никой тук няма намерение да я поздрави като изгубената дъщеря — заключи мрачно Данте Лейтън.
— Какво искате да кажете? — смути се още повече Алистър.
— Така както е облечена и без придружител… — обясни намръщено капитанът. — Съмнявам се, че ще повярват в историята за отвлечената дъщеря на дук Кемъри.
Алистър смръщи загрижено чело. Реа Клер наистина бе постъпила непредпазливо. Видът й наистина щеше да събуди любопитството на хората в пристанището — но това любопитство щеше да се насочи в съвсем погрешна посока.
— А сега — продължи Данте и обърна гръб на прозореца, — бих желал да узная как Реа е успяла да слезе от борда, без някой да я спре. Още повече ми се иска да узная на кого махаше за сбогом. — Лицето му стана още по-мрачно.
Като чу стъпки, Кони Брейди се обърна с очакване, макар да знаеше много добре, че няма да види златната глава на лейди Реа. Въпреки това не беше очаквал появата на капитан Данте Лейтън, навъсен и строг, с опасни искри в сивите очи.
— Мистър Брейди? — проговори сухо Данте и се запъти към побледнялото момче, чиито очи бяха станали по-големи от лицето. — Да смятам ли, че нямаш представа къде се намира лейди Реа Клер?
Макдоналд, който все още стоеше до десния борд, се обърна изненадано, защото мислеше, че младата дама не е напускала мястото си до Кони.
— Тя беше тук само преди минути — рече той и се озърна. — Стори ми се малко тъжна. В каютата си ли слезе, Кони? — попита той и се смая от пепелявото лице на корабния юнга. Какво му беше станало изведнъж?
— Отговори, ако обичаш, Кони — настоя рязко капитанът и обърканият Макдоналд веднага разбра, че нещо не е наред.
Кони захапа с такава сила долната си устна, че я разкървави.
— Тя замина за Сейнт Джонс, капитане — прошепна дрезгаво той и сведе очи към земята.