— Какво? — провикна се стъписано Алек Макдоналд. — Малкият сигурно се шегува. Как така ще тръгне за Сейнт Джонс? — повтори невярващо той. — И как, моля? Да не се е качила на гърба на някоя птица?
— Слязла е в една от лодките, които предлагаха стоките си — обясни търпеливо Данте и изгледа с разбиране шокирания шотландец, чиято лула бе угаснала в мазолестата ръка. — Не се отчайвайте, човече, не се е сбогувала нито с мен, нито с когото и да било. — Сега вече разбираше как Реа е успяла да се измъкне незабелязано: екипажът все още беше събран около десния борд и се занимаваше с дошлите от острова лодки.
Макдоналд приглади назад посивялата си коса и изгледа поред капитана, Кони Брейди и Алистър Марлоу.
— Но защо си е тръгнала така внезапно? Не разбирам — промърмори той. Чувстваше се засегнат, че младата дама не се е сбогувала. После през главата му мина друга мисъл и той измери Данте Лейтън с недоверчив поглед. — Надявам се, че не сте й сторили нищо лошо, капитане? Наблюдавах и двама ви и усещах, че има проблеми.
— Да, мистър Макдоналд, наистина има проблеми, но те биха могли да бъдат разрешени, стига да имаме шанс да поговорим открито — отговори капитанът, който съвсем не беше въодушевен от мисълта, че трябва да се оправдава пред подчинения си.
— Не се тревожа от разговорите, които водите, капитане.
— Не съм длъжен да обяснявам поведението си пред вас, Макдоналд, но ако това ще ви успокои, ще ви кажа, че намеренията ми по отношение на лейди Реа са честни и почтени — отговори рязко Данте и погледна стария планинец право в очите.
— Мисля, че това отговаря на всичките ми въпроси — рече Макдоналд и направи неуспешен опит да разпали лулата си. — Нямаше да бъда на борда, ако не вярвах в думата ви, капитане.
— Трябваше да дойдеш при мен, мастър Брейди. — В гласа на Данте нямаше и капка милост към момчето. — Ти си член на екипажа и дължиш лоялност на моряците и капитана. Тъй като не си оценил ситуацията правилно, си изложил лейди Реа на опасност — обясни рязко той, без да се трогва от потиснатото лице на момчето.
— Никога не бих причинил болка на лейди Реа — прошепна Кони и от очите му потекоха сълзи.
— Допуснал си тя да слезе на сушата без придружител, без пари и без ни най-малка представа къде би могла да намери помощ.
— Дадох й малко пари, за да плати на лодкаря — обясни Кони, без да смее да погледне капитана си в очите.
— Разбирам — отговори кратко Данте и обърна гръб на нещастното момче. Кони Брейди не смееше да се помръдне от мястото си. Целият му свят се беше срутил. Само той беше виновен, че лейди Реа е заплашена от опасност, а сега и капитанът отказваше да има нещо общо с него.
— Ако успеете да отделите Лонгакрес от релинга, помолете го да спусне на вода една от лодките. Отиваме в Сейнт Джонс — обърна се Данте към Алистър.
— Капитане, сър! — Кони Брейди все пак посмя да привлече вниманието на господаря си.
Данте Лейтън се обърна и изгледа безучастно своя юнга. Кони трябваше да получи добър урок — само така щеше да се научи да бъде беззаветно предан на капитана си, за да може да служи и занапред на борда на „Морския дракон“. В открито море не можеше другояче, ако човек искаше да оцелее.
— Моля за разрешението ви да дойда с вас — проговори задавено Кони. — Искам да помогна в търсенето на лейди Реа — обясни през сълзи той.
— Много добре, мастър Брейди. След като ти си отговорен за необмислената й постъпка, имаш право да вземеш участие в търсенето. Надявам се само, че не е твърде късно. — Гласът на капитана беше твърд, както винаги, но ако Кони беше посмял да вдигне поглед, той щеше да забележи, че очите на Данте Лейтън вече не са толкова ледени. За съжаление момчето беше засрамено до дън душа и си остана със сведена глава.
Щом слезе на сушата, Реа Клер веднага получи възможност да се убеди колко прав е бил Данте Лейтън. Тя беше чужденка тук, а видът й беше повече от странен. Твърде късно осъзна, че ще й бъде много трудно да намери подкрепа у тези хора и че надали ще се намери някой, който да повярва на историята й. Не и с дрехите, с които беше облечена.
Тя остана само няколко минути на кея, защото се уплаши до смърт от дръзките забележки на моряците, които разтоварваха корабите, и на рибарите, които кърпеха мрежите си. Тези първи прояви на внимание накараха лицето й да пламне от срам и тя побърза да напусне това опасно място. Обърна се учтиво към един господин, съвсем почтен на вид, но в отговор получи само грубо предложение за по-интимен разговор. А той не се различаваше почти по нищо от джентълмените, които се срещаха по улиците на Лондон… Не, тук не беше Лондон и тя не беше лейди Реа Клер Доминик, добре възпитаната дъщеря на дук Кемъри.